Мачът започва при благосклонна тишина, неприсъща на левскарската публика. И докато още играта не е навлязла в обичайните си релси, не е придобила истинския си ритъм, бъдещият водач на нападението на „Левски“, сега с фланелката на „Ботев“, се промушва неочаквано между неколцина защитници, финтира един, втори и докато те се усетят какво става, той изстрелва като снаряд една „диагонална“ топка, която раздрусва единия дирек, отскача, удря се в другия и се хлъзва в мрежата — 1:0. А тече едва третата минута.
Зрителите онемяват. Малко е да се каже, че са потресени. Те не вярват на очите си. Освен това сърцето на запалянкото се чувствуваше и смъртно обидено. Как е възможно? На нас ли този гол? И от кого? Чуват се дори подсвирквания. Нечии нерви не бяха издържали… Ще добавим и това, че до края на мача Гунди игра с пълни сили като, истински спортист. Разбира се, и „Левски“ отвърна със същите амбиции и спечели мача.
След няколко седмици Аспарухов бе вече в съблекалнята на „Левски“, където отборът се готвеше за поредната си тренировка, В събота той щеше да пътува със своите за Стара Загора.
Отново със синия цвят в родното гнездо
— Бяхме се събрали в един пловдивски ресторант всички отбора на „Ботев“, целият състав заедно с треньорите и водителите. Това беше прощалната вечеря в чест на Гунди, с когото се разделяхме. Беше ни тъжно и шегите, които се опитвахме да пускаме от време на време, никак не вървяха… И у него тъгата бе изписана по лицето. Чувствуваше се и уморен от последните дни, през които се бе разразила истинска „дипломатическа война“ около завръщането му в „Левски“. Дърпаха го и от двете страни, обещаваха му много неща, сваляха му звезди от небето. За миг и той бе проявил колебание — не заради съблазните, а защото бе свикнал с нас, с нашия колектив. Но това бе за кратко. Самият аз добре разбирах, че мястото му е в „Левски“, че той има нужда от своя отбор, а и отборът му имаше нужда от своя голям футболист. Произнесоха се кратки речи, вдигнаха се и тостове. На излизане той се просълзи, приближи се до мене и развълнувано ми рече: „Прощавай, братко, виждаш — няма начин да остана при вас…“ Потупах го по рамото, прегърнах го. И се разделихме.
Така, си спомня Динко Дерменджиев края на „пловдивския период“ в кариерата на Георги Аспарухов. И сега след толкова години образът на Гунди от онова време е жив пред него:
— Той откри нов етап за „Ботев“ и за пловдивския футбол. Талантът му още тогава бликаше и от него черпехме вдъхновение и сила и ние. С него пораснахме и се усъвършенствувахме. Помагаше на всички по време на играта, не беше егоист. Когато скачаше, за да удари топката или за да я свали, винаги се оглеждаше най-напред да види дали има партньор в по-добра позиция. Беше творец на терена — все с нещо ново и точно преценено и измерено ще се прояви. При него центрирането, лъжливото движение, комбинацията, тънкото двойно подаване станаха съкрушителни тактически ходове, съчетани със съвършено техническо изпълнение. На Гунди лично аз дължа много в състезателния си път!…
Престоят на Аспарухов в „Ботев“ бе и за самия него особено благотворен. Там той възмъжа и се шлифова. Там той се хвана за водещата ръка на треньора Георги Генов, когото винаги после е споменавал с добра дума, с топло чувство на благодарност. Но и „Ботев“, и Пловдив му дължат много. Присъствието му в града на тепетата допринесе за подема на футбола там. Като го гледаха и се учеха от Гунди, пловдивчани добиха самочувствие, поставиха си и по-високи цели. Случайно ли беше, че титлата през 1962/63 бе спечелена от „Спартак“, а вицешампион стана „Ботев“, в чиито редици тогава беше Аспарухов? Че с него „канарчетата“ прегръщаха през 1962 година купата на Съветската армия и бяха финалисти на следващия турнир? Или че Пловдив постепенно се превърна в люлка на дарования, станали по-късно знаменитости в българския отбор — Дерменджиев и Попов от „Тракия“, Бонев от „Локомотив“? Едно малко признание за този принос на великолепната деветка бе купата за най-добрия футболист на Пловдив, която му бе отредена от анкетата на в. „Комсомолска искра“ през 1963 година. Същата тази година, от която започна и новият летопис в спортния живот на Георги Аспарухов.
… Камъкът падна на мястото си. Ако Георги Генов караше Аспарухов да „вършее“ по-назад по конструктивни съображения, в „Левски“ вече се озова като острие на атаката, беше водещата личност, ударната сила в последното настъпателно действие. Никак не му бе леко да си проправя път към вратите през купа от защитници, струпани там като плет от живи тела. А специално към него вниманието беше по-особено — поне двама зорко го охраняваха, неотлъчно го следваха накъдето и да тръгне.