Петър и Павел отидоха в кръчмата. Те бяха съкрушени и печални, като че току-що бяха се върнали от погребение. Петър стискаше ръце в джобовете си и говореше на селяните, които бяха го заобиколили със съчувствуващо любопитство:
— Не ми е за парите, ами за стареца ми е мъчно. Съсипан е човекът. Пък и той… В сегашните времена пари в земята държат ли се?
— Вампирясуват се — обади се с насмешка един пияница.
— Аз моите защо ги не държа в земята — каза дребният Ило Търсиопашката, който минаваше за най-големия сиромах в селото. Той беше толкова дрипав, че даже ушите му приличаха на кръпки.
Всички се изсмяха на думите му. Той сам се ухили и отиде настрана, като продължи духовитостите си. Павел беше се подпрял до тезгяха и водеше дълъг и таинствен разговор с кмета. Зад тях се стъписваха разни сиромаси, чешеха се, побутваха се и се стараеха да дочуят нещо.
Вечерта дъждът престана. Облаците се разкъсаха на големи парцали и през тях надникна луната — чиста, хубава, светла, като че ли излязла от баня. Скоро всичко се потаи и помири. Само дълго през нощта се чуваха бръщолевенията на пияния Ило Търсиопашката, който викаше от къщата си:
— Селяне, обраха ме! Откраднаха ми парите!
Той се изсмиваше високо, с глас зловещ и ехиден, който измъчваше нощната тишина като вика на кукумявка.
Осма глава
Павел не дочака края на отпуската си, а замина. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Той се прости с баща си, който лежеше в тъмната кръчма и пъшкаше като ранен.
— Прощавай, татко, и не се грижи много — каза Павел с просълзени очи — Ние няма да те оставим. Аз ще си дам оставката и ще се върна пак.
Старецът заклати недоверчиво глава и не отговори нищо. Той се завърна към стената и пак застена.
Петър, Петровица и децата изпратиха Павел до портата. Елка със Захаринчо вървяха последни. Когато Павел си взе сбогом и тръгна, тя заплака и сълзи обидно потекоха по страните й.
— Де, не плачи де, не плачи — каза сухо Павел с видима неприятност.
Той щипна по бузата детето си, качи се на коня, каза още един път сбогом и замина. След него се заклатушка на слабите си крака дядо Маргалак Той тръгна пеш за гарата да върне коня.
В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой. Той не бе ранен тежко, но лежеше още и се преструваше на смазан. Петър сам наглеждаше цялата работа. Старецът по цял ден стоеше в кръчмата си и никъде не излизаше. Вече нищо не го интересуваше. Той или лежеше със стенание на леглото си, или мълчаливо се разхождаше назад-напред из стаята, дълбоко замислен и помрачен ог нещастие. И в тая мъничка пустиня шумът от неговите бавни, тежки и отмерени стъпки се носеше тайнствено и глухо. Нему се струваше, че някой дебнешком върви след него, и той се обръщаше плахо и бързо. Той не говореше с никого иза нищо. Вечер и на обед Елка идеше при него и му носеше храна като на затворник. Тя го състрадаваше дълбоко и често пъти искаше да го заговори, но той мълчеше. Веднаж тя изпрати при него Захаринчо. Понеже детето не можеше да отвори вратата да влезе, то почна да вика:
— Дядо, отвори ми, дядо!
Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи.
Геракът колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Божан е турил ръка на парите му. Но той знаеше коравото сърце на сина си и не вярваше, че ще му ги върне.
Той реши да прокълне крадеца в черква, но когато поиска да каже това на попа, бащиното сърце се сви от болка и той скри мисълта си.
Животът в къщи беше непоносим. Подозрението и престъплението не можеха да живеят под един покрив Вражда и обида пълнеха дома и тежаха на душите. Божаница и Петровица, които къщната работа туряше в близост, се гледаха като изконни врази. Те не позволяваха вече на децата си да се събират и играят заедно. Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение и мълчеше. Тя страдаше скрито и дълбоко. Вечер, когато всички заспиваха, тя отиваше в стаята на Йовка. Болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото и тяло не беше в дрехите й. В стаята цареше тайнствен полумрак, беше тихо и чисто. До леглото на болната стоеше една зелена стомна. Нямаше нищо друго. В иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стаята и трепкаше неспирно. През отворения прозорец се виждаше осветеният от месеца двор. Там всички предмети заедно с техните неподвижни сенки изглеждаха заспали. Виждаше се разтворената кола и стърчащият на ритлите остен, стълбата, възправена въз стряхата на сайванта, веячката, стожерът, големият бор, под който лежеше и сладко преживяше биволицата.