— Елке — каза той разчувствуван, — това не може така. Утре ще впрегна воловете да те карам в града в болницата. Не е хубаво да се мъчиш.
— Ох, не ща, не искам! — простена Елка.
Думата болница й подействува страшно.
— Не може така. Докторите знаят цяр на всичко. Близка си ни — защо да те оставим да гниеш.
— Не искам, не искам! — каза почти с ужас Елка и хубавите и очи, пълни с болезнена светлина, се спряха умоляващи към Петър. Тя се дръпна в ъгъла, като че искаше да се запази.
— Е, пък ти… Защо да не искаш Там няма да те колят, ами ще те лекуват…
— Не искам, не искам! О, не искам!
Петър се повъртя, помачка шапката в ръце, почеса се и излезе.
— За твое добро го правя… Пък ти, ако щеш…
Десета глава
Свършваше се краят на есента. Зад начумерените хоризонти изскачаха сиви мъгли, лежаха цели дни по върховете и гледаха с тежки мисли полето. По оголелите вейки на дърветата трепереха умиращи последните листа и падаха със суха въздишка. Нощем излизаше неукротим вятър и с бесен вой се бореше с мрака из пустите селски улички, свиреше и играеше вихром по мегдана, по разградените сиромашки дворища, шибаше по кепенците и по вратите, тичаше като зъл дух по покривите, викаше обезумял по комините и се заканваше немилостиво на сиромашта.
Елка не излизаше никъде. Тя седеше в стаята си свита накуп до прозореца, с ръце кръстосани в скута, забрадена като вдовица с тъмна кърпа, надвесена над челото, за да прикрие лицето си. Тя гледаше навън с премрежени очи жално и безнадеждно. Мислите й се носеха като разпокъсани облаци и в тях не блясваше ни една лъча, ни едно късче синьо радостно небе. В къщи беше тихо като в пропаст. Дори менците, окачени на водника, самички прозвънтяваха от напрежението на тая тежка тишина. Елка чуваше как от време на време на тавана скърцаше мишка и по керемидения покрив бавно минаваха меките стъпки на котка. Геракът не излизаше никъде. Захаринчо играеше навън с децата. Само старият дядо Маргалак се мяркаше като пустинник в тая мрачна къща, която изглеждаше необитаема.
Дните се пак минаваха по-лесно. Но нощите бяха страшно мъчение за Елка. Щом навън изчезнеха сенките на стрехите и мрак напълнеше стаята, душата на Елка изпитваше смъртно безпокойство. Тя не можеше да спи. Цяла нощ лежеше по гръб, с очи отворени в мрака, едвам осветяван от мъждивото кандило, и мисли, една от друга по-скръбни, горяха мозъка й. Нощта вървеше бавно. Отвън не идеше никакъв шум. Само понякога капак се хлопне. Нервно засъскат оголелите вейки на дърветата. Куче в просъница прискимти — и нищо друго. Тогава на Елка се струваше, че лежи в гроб жива заровена, и стенеше глухо.
А в съседната стая от време на време се чуваше тежката въздишка на стареца или неговите бавни, отмерени стъпки по пода. Той ходеше дълго назад-напред като някой затворен звяр.
Една такава нощ дядо Маргалак, който спеше до огнището, се пробуди внезапно. Стори му се, че някой хлопна вратата и излезе. Разтревожената нощ приплака навън. Старецът стана и запали свещта. Бучеше грозна буря и стените пукаха под напора на вятъра. Старецът опита вратата. Тя беше отключена. Той отвори бързо. Халата нахлу вътре, развея бялата му коса и духна свещта. Дядо Матей погледна навън. В мрака му се мярнаха белите ръкави на жена, която скриви към пътните врата. Той се повърна бързои надникна в стаята на Елка. Под сянката на иконостаса сладко спеше Захаринчо. Постелята на Елка беше пуста. Смътна, лоша догадка изпълни със страх и милост душата на стареца. Той се впусна бързо навън, като забрави да вземе даже шапката си, и излезе на улицата. Мрак. Бурята беснееше немилостиво и старецът едва се задържа на краката си под напора на студения вятър. Косата и брадата му се развяха. Очите му се насълзиха и той не можеше да види нищо. Дърветата наоколо хвучаха и се прегъваха доземи. По небето се гонеха като страшни демони черни облаци. За миг те се разпокьсаха, през тях надникна студеният смъртноблед лик на луната и освети глъхналото село. Далече на пътя старецът съгледа пак белите ръкави на жена. Тя вървеше нататък и се бореше с мъка срещу вятъра. Старецът събра всички сили и извика:
— Невесто!
Бурята задави немощния му глас.
— Невесто! — повтори той, но не можа и сам да се чуе.
Тогава той хукна след нея. Насреща му изскочи вятърът с бесен порив, завали го, повърна го назад и го спря. Черни демони наново забулиха луната. Старецът събра сили и се спусна пак. Той тичаше със слабите си крака наведен напред, като че искаше с удар на главата си да разбие стихията и да хвръкне. Втренчените му в мрака очи не виждаха нищо. Дъхът му с спираше и старешкото му сърце биеше страшно от умора. Но Маргалакът не падаше. Той тичаше срещу вятъра, краката му се спъваха по неравния каменист път и той с нечовешки усилия се мъчеше да викне и да прати своя спасителен зов на оная самотна сиротица, която блуждаеше в нощта и отиваше към погибел.