— Горката невеста, какво и било писано! Как ли носи, как ли трае!
Елка се преструваше, че не чува, и заминаваше със своя Захаринчо, без да погледне настрана. Но тия съжаления бодяха душата и като тръни и дълго я мъчеха.
Често етървите и злорадо се нахвърляха върху нея и говореха с ненавист:
— Ние не сме слугини на твоя мъж да му гледаме жената. Нека те вземе там, па правете каквото знаете. Той, човекът, си криви шапката нагоре-надолу, пък утре ще се довлече да иска дял, ама на трески ще го надялат. С пръст той не е пипнал тази земя. Ние си губим здравето над нея, нека си я разделим овреме, та всеки своето да си знае.
Дядо Йордан, пред когото нарочно подхвърляха тия думи, се топеше от мъка.
— Докато съм жив аз — не давам да се делите, а като умра, тогава ми разделете и парцалите — казваше той със задавен глас.
И дълго в душата му се бореха клетвата и прошкатаи той мълчеше бледен, с душа, обидена и препълнена с горчивина. И едва се съвземаше да каже:
— Деца, деца, защо се ядете! За всички ви има, за всички съм приготвил. Какво ви пречи да живеете братски, защо ме мъчите на стари години!
Той вземаше на колене малкия Захаринчо и дълго го милваше. Захаринчо беше две-тригодишно дете, тихо момченце, с болнав вид, с тъжния поглед на майка си и със смело закривения нос на баща си. Децата на стрините му, насъсквани от майките си, често го биеха. Стрините му го уриваха и мразеха. Когато то, като всички деца, захленчваше да поиска хляб, те му викаха:
— У, пък тая мечка няма никога да се наяде!
Ако майка бу не беше наоколо, ще замахнат и да го ударят. Тогава детето тичаше при дяда си захлипнало от плач и не можеше да се умири.
— Мълчи, сине, мълчи — казваше старецът, като триеше сълзите му, — те скоро и дяда ти ще бият.
Мекият глас на дядо Йордан, който излизаше от дълбочината на обиденото му сърце, ядосваше повече снахите му. Божаница не можеше да трае, ами казваше надуто:
— Тате, тебе като никой не те закача — мълчи си!
Захаринчо не разбираше нищо от това, което ставаше в къщи, но усещаше, че майка му страда, и когато стрините му я гълчаха и обиждаха, той се хващаше за коляното й и говореше нежно:
— Мамо, мамо, не плачи!
Най-зла от всички в къщи беше Божаница, суха, висока жена, с дълго, кокалест, грубо лице, посеяно с едри месести брадавици, с мустаци като на мъж. Тя се караше на всички и всички мразеше, дори и мъжа си. Той често я биеше немилостиво и за нищо. Тогава тя скришом се напиваше с ракия, която държеше в долапа, затваряше се в стаята си, преструваше се на болна и не излизаше по цяла седмица. В къщи всички знаеха, че тя лежи от инат, и не я жалеха. Само дъщеря й Йовка, най-голямото и дете, постоянно я обикаляше, седеше дълго около нея и я питаше:
— Мамо, какво ти е Не искаш ли нещоНа ти ракия, пийни си, мамо!
Божаница вземаше шишето и жадно пиеше. Страните и се запалваха като от треска, очите и се зачервяваха, тя млящеше грозно с уста и говореше на дъщеря си:
— Скрий шишето, да не видят ония косестилници!
Йовка бе висока и грозновата като майка си, но имаше меко и добро сърце. Лицето и бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей. Тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди. Домашните крамоли измъчваха душата й. Неи беше жал за стрина й Елка. Нея тя обичаше най-много и сърцето и беше безкрайно привързано. Тя често спеше в стаята при нея, сгушена до малкия Захаринчо, и често я сънуваше в страшни и чудновати сънища. Всяка вечер тя обичаше да стои на високия тропозан пред къщи, да гледа как и оставя след себе си кървави следи, които горяха на небето като пожар. Очите и бяха замислени и лицето й приличаше на светица. Бедното дете мечтаеше нещо, но никой на знаеше какво, защото то не говореше за себе си. Най-често Йовка мислеше за стрина си Елка. Техните души се разбираха и обичаха мълчаливо. Когато майка й побесняваше от яд срещу Елка и разпенено я обсипваше с клетви и укори, Йовка се изправяше бледа, с широко отворени очи, с разперени ръце, изкрещяваше безумно:
— Мамо! Мамо!
И падаше като убита.
Трета глава
Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът — виновен. Веселитя му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно, лицето замислено.
Сега той равнодушно посрещаше жътвата — най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър — нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди: