— Синко, недей! Не се смразявай заради мен!
Божан намираше случай да остане насаме с баща си и тогава му говореше с престорено участие:
— Не подавай се на мисли и на грижи, татко, всичко ще се поправи. Мама, бог да я прости, отиде по реда си, па ние, вика се, сме живи — няма да те оставим. Жените ти не слушай. Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Те, птичката — нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! Дай си широко сърце, татко! Бъди като напред! Помниш ли какво беше някога, когато бяхме мънички! Когато ти се весел, татко, цялата къща е весела!
Мекото сърце на дядо Йордан се топеше от такива думи. Той заклащаше глава, като че искаше да каже:
— Не, мина се то! Всичко се свърши!
Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи.
Четвърта глава
Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел.
Беше ясно и хубаво утро, прохладено от току-що изчезналата нощ. Селото се бе пробудило и селяните бързаха из улиците към полето.
Дядо Йордан седеше гологлав пред вратата на кръчмата, поправяше някакъв скъсан оглавник и говореше с дядо Матей Маргалака, който стоеше пред него с вила на рамо.
Павел ги приближи, спря се и ги поздрави. Едър, снажен войник с бяла ленена риза, със сабя през кръста. Баща му изправи глава, вгледа се в него и не можа изпърво да го познае. Лицето на Павел беше бледно, слабо и болничаво. Около очите му имаше тъмни, големи кръгове. Той се наведе да целуне ръка на баща си, който още го гледаше някак странно и не знаеше какво да продума.
— Как си, татко, добре ли си — проговори Павел, като триеше с кърпа потта от лицето си.
— Я!… Павелчо, добре дошъл, сине! — изправи се старецът и почна да целува сина си по челото. — Как така, сине Аз мислех, че си ни забравил…Не се обаждаш. Нещо слабичък си…Седни де, седни си почини тук. Е, синко, дойде си, а… Сети се за бащиното си огнище!
— То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде — заговори дядо Маргалак с тънкия си прегракнал глас и немощно заклати бялата си като сняг глава — Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и… Той току те вика вечери от ореха. Татко, татко, каже, ела да видиш колко пораснах!
Павел седна на прага, а баща му застана пред него със скъсания оглавник в ръка и не знаеше какво да каже от радост и от милост. Само повтаряше:
— Я гледай, а гледай! Дойде си, а!
Очите му се бяха налели и гласът му трепереше, но лице, с брада на светец, сплъстена и бяла като косата му, свали вилата от рамо и почна да трие очите си. Той на старини беше останал без жена, без деца, без род, без нищо и без никого. Една дъщеря имаше, но тя още малка беше дадена слугиня в града. Там порасна тя и потъна някъде. Никой не знаеше какво стана с нея. Разправяха, че тръгнала по лош път. Тя имаше очи сини, сини като мъниста, които връзват на конските оглавници. Дядо Йордан беше купил двора му, който беше до неговия, и една-две нивици, що имаше, па беше го прибрал у дома, да му помага, колко може, и да не мре от глад на старини. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата — мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи.
— Често съм думал на баща ти — проговори през сълзи дядо Матей, — и на булката съм думал Павел ще си дойде, той има сърце. А тя, Елка, светица е станала, синко от скърби. И пак устата и не проронва хулна дума. Чисто сърце е тя.
Павел наведе глава и не каза нищо. Тоя разговор не беше му приятен. Той простря краката си и като опъна набърчените чизми към коленете си, рече с дебел дрезгав глас:
— Много прашуляк, брей! На станцията нямаше кола и аз блъсках пеши. Е, ти как си, дядо Матей, как живееш?
— Слава на бога, синко. Живеем като всички хора. Ето, тръгнах да обърна сенцето горе у валога, па се заприказвах с баща ти и закъснях. Прощавай, синко. Да вървя, че докато стигна… Остарях, много паднах…
И дядо Матей, като се заклатушка на слабите си крака, скриви в уличката с вила на рамо и се изгуби.
Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата.