Така е тръгнало и така ще върви — нареждаше в ума си той, — няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.
Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита.
Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи:
— Синко, видиш ли как я уриват И няма кой да се застъпи за нея. Ти се пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко, и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта.
Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук.
— Е, мразят я… Какво им пречи да я мразят — отговори сухо той, без желание за продължи тоя разговор.
— Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи — заговори уталожен старецът. — И тя работи като всички… Ама я гонят, нямат бога, нямат смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо — дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае. А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.
Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и млъкна.
— Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера — рече сухо и безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше разсеяно по четирите страни на селото.
Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.
Пета глава
Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого. Обидената, изгоряла като безводна градина душа на Елка остана неудовлетворена. Сега тя страдаше и по-дълбоко, защото бе унизена от тоя, когото обичаше и когото мислеше и чакаше денонощно. Павел я не помилва и не приласка. Първата вечер, когато влезе в стаята при него, тя пристъпи прага с трепета на млада невеста, която отива първи път при своя избраник. Тя бе жадна за прегръдки, изтомена от вечното желание за взаимност, за ласки, които лекуват мъката на самотността. Тя, задъхана, смутена, страхлива, припадна на леглото до него като ранен войник, който с мъка се е привлякъл в горещините до живителното изворче. Но Павел спеше или се преструваше на заспал. От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец. Тя надвеси своето бледо лице над неговото, хвана отпуснатата му ръка и я стисна с всичката сила на любовните желания. Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас:
— Остави ме, какво си се разглезила!
Елка усети всичката острорезна студенина на тоя глас, всичкото равнодушие на тоя човек. Тя се дръпна мълчаливо, угаси свещта и легна до Захаринчо, който спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса. Тя се усети съвсем изоставена, хвърлена, непожалена от никого, в една пропаст, дето се не чува ничия топла дума, дето не свети ничий сърдечен поглед. Само това мъничко създание, чието невинно сладко дихание покриваше нежно лицето й, само то беше близко, нейно, родно. Тя го прегърна като спасение и цяла нощ плака при него.