— Е, момко! — каза тя, като го улови здраво за яката. — Отбягвате ме, значи!
И го блъсна в стаята си.
— Какво има? — продължи тя, като го изгледа. После седна и като че ли се отказа от тая тема за разговор. — Наближават последните ви изпити — забеляза тя разговорчиво. — Радвам се, че ще ги изкарате. Знаете ли, Дънкан, че ако се специализирате бихме били отлични сътрудници?
— Какво да специализирам? Знаете, че не съм годен за нищо.
— Не говорете глупости!
Без да й обръща внимание, той продължи нервно:
— Знаете, че е така! За какво съм годен? Инглис беше прав. Когато почвах, той ме предупреди, че ще свърша в някой затънтен кът на професията — хрома патица, която ще работи санитарна статистика, ще прави обеззаразявания и така нататък. За нищо не ме бива!
Той вдигна безнадеждно рамене.
Най-после раната блесна открито пред нея. Без нито сянка от състрадание в гласа, тя каза бавно:
— Ако ми позволите да кажа и аз нещо, ще видите колко полезен може да бъдете.
— Няма защо да се самоизмамваме! — прекъсна я мрачно той. — Аз съм само жалък еднорък несретник! Трябваше отдавна да разбера това! Когато почнах следването си преди пет години, струваше ми се, че нищо друго, освен моя докторат, няма значение. Бях сляп за всичко останало. Сега виждам колко безполезно е всичко! Не! Не ме прекъсвайте! Мога да изтръгна сам тая мисъл от сърцето си! Как бих могъл да изцеря някого! Как бих могъл?
Анна стана умишлено от стола си и седна до него. Държанието й бе напълно безстрастно.
— Отдавна исках да ви питам нещо. Струва ми се, че сега е подходящ момент — тя го погледна право в очите. — Искате ли да прегледам ръката ви?
— Прегледайте я, ако желаете — отвърна горчиво той. — Нямам нищо против. Заповядайте, госпожи и господа! Дайте едно петаче, за да видите чудото.
И почна бавно да съблича палтото си.
Тя не му отговори, не му обърна внимание, докато той сваляше връзката, яката и памучната си риза. Можеше да предположи каква мъка трябва да е за него да покаже своя недъг.
Най-после, съблечен до кръста, той се изправи пред нея.
Тя започна прегледа с безстрастния поглед на професионалист. Отначало, въпреки самообладанието си, почувствува, че трепва от ужас. Както й бе казал, както бе предполагала, състоянието беше лошо. Неподвижна и свита, ръката приличаше на изсъхнал клон.
— Раздвижете пръстите си — каза тя.
Той ги мръдна леко, с явно усилие.
— Това е все пак нещо — забеляза тя с внезапно облекчение.
— Каква полза? — отвърна мрачно той. — Положението е безнадеждно. Всички са я гледали — д-р Инглис, Трентън, Дейвисън. Преди две години я показах на професор Лий дори във Фондацията Уолас.
— Ще мирувате ли? — извика рязко тя.
— Добре — той я погледна горчиво. — Може да продължите лекцията си по анатомия.
Тя почна да опипва кожата, мускулите, да опипва втвърдените стави, караше го да затваря очи, докато опитваше чувствителността на кожата чрез убождания с игла. Въпреки волята си, той чувствуваше латентната сила, сръчността на всичките й действия. Прегледът продължи дълго. Най-после тя каза кратко:
— Облечете се.
После добави спокойно:
— Бих желала, Дънкан, да ми позволите да оперирам ръката ви.
Не можеше да има съмнение в искреността и увереността на тия думи.
— Казвам ви, че е безполезно! Чул съм мнението на цяла дузина хирурзи, на самия професор Лий. Той е на мнение, че една операция ще бъда крайно опасна, с малки изгледи за подобрение.
— Той е прав само в едно — тя продължаваше да говори все така монотонно. — Операцията ще е крайно опасна. Ако не сполуча — тя помълча, — може би ще изгубите ръката си — ново мълчание. — Но не мисля, че няма да сполуча.
Той погледна бледото й, безстрастно лице. Вълна от съмнения, възражения и дълбоко недоверие се надигна до устните му, после, като човек изправен пред края на пропастта, продължавайки да я наблюдава, той запита:
— Защо искате да направите това?
Тя сви вежди. Гласът и бе странно глух:
— Припомнете си Пигмалион. Мисля не за вас, а за себе си в случая. Ако сполуча в тази операция — в този опит за възкресяване — това не само ще ви направи годен да ми сътрудничите, но ще бъде и най-големият ми успех.
Лицето му се отпусна, той се усмихна леко, с насмешлива решителност, после каза бавно:
— Добре, в такъв случай, наострете добре инструментите си. А ако видите, че операцията не върви, както искате, забийте ланцета в гърлото ми. Такъв безполезен глупак съм, че бих предпочел да бъда мъртъв!
Пролетта настъпи рано. Старият сив град, който се съживяваше под новото си зелено наметало, никога не бе изглеждал толкова приятен. Дънкан вървеше по главната улица, като не смееше да се надява, че след няколко дни и той, може би, може да изплува възроден и възобновен. И влезе в двора на болницата.