— Как е татко ви?
Погледът й се помрачи.
— Не е много добре. Излиза във всяко време, нали знаете, не се грижи никак за себе си. Бронхитът му се е влошил. А напоследък е много разстроен и от новия язовир, който строят на езерото Линтън, с електрическа централа, алуминиеви фабрики и какво ли не — с големи, димящи комини, които ще опропастят красотата на долината.
Той погледна разстроеното й лице:
— Зад това предприятие стои някой си Овъртън, нали?
Тя кимна.
— Татко вече се скара с него. Аз съм просто… ужасена — тя побърза да промени разговора: — Но не съм дошла да говоря за татко и неговите неприятности. Кажете, Дънкан, ще се поправи ли всичко?
Той пак стисна ръката й:
— Скоро ще разбера. Днес ще махнат гипса.
— О, сигурна съм, че ще бъде сполучливо! Не мога да ви обясня… — тя заекна. — Всяка нощ лежах будна, мислех, надявах се, че ръката ви ще оздравее.
— Значи, поне вие — той не можа да отмине тая забележка — одобрявате д-р Гайслер.
Тя го погледна, без да мигне.
— Всеки, който ви прави добро, Дънкан, е за мене добър.
Настана неловко мълчание, докато Джейн извади донесения подарък — домашен мармалад и кифли, с които се надяваше да го зарадва. После му разказа новини от Страт Линтън: за Хемиш и старата им кола, за новите пилета, за лова, устройван на двадесети същия месец от сър Джон Ейгл, за сина на сър Джон, Алекс, който се върнал от Оксфорд, за да се бори против нежеланото предприятие за електрическа енергия. На няколко пъти тя заяви, че го уморява и ставаше да си отиде. Но той я задържаше.
Когато най-после стана, той вдигна поглед и каза:
— Бих дал всичко, за да ми бъдете сестра, Джейн!
Тя побърза да отвърне глава.
— Поправете се по-бързо! — прошепна тя. — Само това има значение, драги Дънкан.
Посещението и го ободри невероятно много.
В три часа д-р Гайслер пристигна заедно със старшата сестра за съдбоносното посещение.
— Е, добре! — възкликна Анна, като седна на края на леглото и почна да преглежда превръзките. — По страните ви може да се забележи малко кръв! — тя вдигна глава и му се усмихна. — Дайте ми длетото, сестра! Неспокоен ли сте? — продължи тя, като почна внимателно да откъртва тежкия гипс.
Той овлажни засъхналите си устни.
— Вие трябва да сте неспокойна.
— Не познавам подобно страдание — възрази тя. — Поръчах да донесат реостата, за да опитаме как реагирате на електричеството.
Докато парчетата на гипса падаха, той бе обзет от невероятна слабост. След всичко преживяно, освобождаването на ръката ставаше сега много бързо. Изведнъж той почти изпита желание да помоли за възстановяване на гипса — за отлагане до утре.
Но и последната част от гипса бе махната и Анна почна да вади вътрешните превръзки. Със сръчно, бързо движение тя махна и последната марля, и той видя най-после лявата си ръка.
Отначало не можа да я познае, така дълбоко в съзнанието му бе останал образът на схванатата ръка. При все че бе тънка и мършава, ръката изглеждаше вече нормална. По цялата й дължина минаваха дълбоките белези на разрезите. Кожата беше синьо белезникава. Пред него беше възкръсналата му ръка. Анна Гайслер я бе пречупила и преобразила, както ваятел моделира глина.
— Е? — запита тя.
— Виждам — промълви неуверено той, — че сте извършили чудо.
— Ще видим — отвърна тихо тя и поиска реостата.
Сестрата докара тежката електрическа машина до леглото. Подпомогната от другата сестра, Анна нагласи жиците, потопи крайчетата на апарата в солена вода и пусна тока.
Тихо свистене изпълни стаята. Облегнат на възглавниците си, Дънкан очакваше допирането на наконечниците, с опасение, което далеч надвишаваше досегашното. Успехът или неуспехът на операцията щеше да бъде доказан след няколко секунди. Той едва поемаше дъх, когато мускулите на оперираната ръка трепнаха един след друг от галваничния ток. И разбра, веднъж завинаги, че е излекуван.
— Няма защо да се тревожим вече — каза Анна. — Сега ще ви трябват само няколко седмици за масажи. Но, вярвайте ми — тя говореше със студена насмешка, — вие сте съвършено подновен.
— Зная — каза просто той. — И сега още мога да го почувствувам. Гледайте!
Преди да успеят да го задържат, той простря ръка и взе чаша от масичката.
— Недейте! — извика ужасено сестрата. — Ще си навредите!
Но Анна, която внимателно наблюдаваше, направи знак да не му се месят.
Те наблюдаваха смаяни как той вдигна чашата с лекарството до устните си, пийна от нея и пак я остави на масичката. Откакто бе боледувал от паралич, не бе могъл нито веднъж да извърши такова нещо.