— Е, добре, мистър Стърлинг — каза изведнъж старшата сестра, като искаше да се освободи от напора на собствените си чувства, — аз не се чувствувам вече сигурна: ами че вие можете да запратите след миг и мебелите по главите ни!
Тя се обърна още преди младшата сестра да смогне да се засмее и каза:
— Хайде, сестро, помогнете ми да изнесем тоя апарат.
Когато сестрите излязоха, Анна и Дънкан замълчаха.
— Толкова много ви дължа — каза най-после той сериозно и възторжено. — Отначало вие ме посветихте в музиката, изкуството, литературата — образовахте ме, превъзпитахте ме. Намерихте ми работа в един момент, когато най-много се нуждаех. Дадохте ми широк поглед за медицината. А сега… — гласът му трепна — и това…
— За Бога, Стърлинг! Вие, шотландците, сте такива сантиментални хора! — тя тръгна упорито към прозореца. — Нали ви казах, че искам да изпитам задоволство от успеха! Ще ви поставя в учебника си — с цяла дузина илюстрации и отвратителни диаграми.
— И така да е дори, трябва да ми позволите да ви благодаря, Анна! Най-прекрасното в цялата история е, че въпреки всички дрънканици по наш адрес вие сторихте това от чисто приятелство!
— Драги Дънкан — прекъсна го рязко тя, — трябва ли да продължавате, като някой професор по философия? Сигурно заслужавам нещо по-добро.
— Извинете, Анна — отвърна той, — но така безкрайно съм ви признателен! И толкова малко мога да сторя, за да изразя признателността си.
Тя отдръпна завесата и погледна навън. После каза уж случайно:
— Можете да сторите много! Не съм толкова алтруистична, колкото изглеждам, Дънкан! Искам да работите заедно с мене, да ми помагате в патологията на изследванията ми, да ми се отплатите по този начин — тя се обърна бързо, със спокойно, весело лице: — Но имаме достатъчно време да установим това по-късно. А сега, току-що ми хрумна, че преди десет минути сестрата направи ужасна грешка.
— Каква грешка?
— Каза ви „мистър Стърлинг“. А от тази сутрин правилно е да ви казва „д-р Стърлинг“ — отивайки към вратата, тя се усмихна. — Д-р Инглис ми съобщи, преди да дойда тук. Той беше във възторг. Издържали сте изпитите си, Дънкан, и то с много добър успех.
Тя отвори вратата и поглеждайки за последен път изненаданото му лице, излезе.
Той остана неподвижен, с желание тя да се върне, да й благодари по-сърдечно. После бе обзет постепенно от мисълта за бъдещето си. Почти несъзнателно раздвижи възкръсналата си ръка, стисна и отпусна безжизнените някога пръсти. Вълна на бодрост нахлу в сърцето му. Най-после, както бе казала Анна, светът беше в нозете му.
Той се обърна изведнъж, взе вехтия си портфейл от нощната масичка и извади от там едно изсъхнало стръкче — разковничето, дадено му от Маргарет преди много години. Тя беше на разходка в Швейцария сега. „Когато се върне, помисли пламенно той, има какво да й поднеса“.
В една ясна утрин към края на юни Дънкан, в бяла манта, чакаше нетърпеливо д-р Оуен Овъртън пред отделението на д-р Инглис, в болницата Виктория.
Преди шест седмици, след излизането му от болницата, деканът Инглис го бе назначил ординатор в това отделение, най-голямото в болницата.
— Винаги съм вярвал във вас, драги Дънкан!
Достойният декан, чийто песимизъм едва не попари най-ранните надежди на Дънкан, го бе потупал добродушно по гърба и го бе завел в своя разкошно обзаведен кабинет.
Дънкан се бе преместил да живее в болницата и радвайки се на силата на двете си здрави ръце се бе отдал на работата, за която отдавна копнееше.
Дните му бяха претрупани. Ставаше в седем и до закуска пишеше анамнезите. Преди обяд бе зает да придружава д-р Инглис при визитацията му в отделението — изпитание за търпеливостта на Дънкан, защото деканът беше бавен до невъзможност. След набързо изгълтания обяд, дълга редица биохимични изследвания го занимаваха до шест часа. Накрая идваше вечерната визитация с Овъртън, младши лекар на отделението, готов да се ползува от новата си власт до най-малките и най-предизвикателни подробности.
След шест изтощителни седмици странно недоволство помрачи усърдието на Дънкан. То не се дължеше на досадното еднообразие на работата му, нито на дребнавите прояви на Овъртъновото озлобение, дължеше се на това, че навред чувствуваше спънки за пламенното си желание за пряк досег с болните.
Стъпки в предверието го накараха да вдигне глава. Овъртън слизаше. Той го почака да се приближи.
— Бих искал да поговоря с вас за Уолстър Въртън!
— Кой Уолстър? Бързам, отивам на закуска.
— Но случаят е сериозен, Овъртън! Става дума за младежа от легло №7 — с неясни гръдни симптоми. Той е много по-зле.