— Какво мога да сторя? — миналата нощ Овъртън бе стоял до късно на танци, заедно със сестра Даусън от амбулаторията и по много причини, свързани с хубавичката сестра, беше в лошо настроение. — Направихме всичко каквото можем.
— Направихме всичко, само не открихме какво му е — гласът на Дънкан беше суров. — Цяла седмица правех всеки ден по дванадесетина безуспешни изследвания, докато се замаях. А момчето умира.
— Диагнозата не е установена — прекъсна го рязко Овъртън. — Не можем да сторим нищо! Мнението на шефа е, че това е някаква още не добре проявена анемия.
— По мое мнение, това е едно съвършено ясно и просто отравяне на кръвта! Трябва да му се направи пункция, иначе момъкът ще умре.
— А кой ви пита за мнението ви? Не забравяйте положението си тук, Стърлинг! Попаднахте в отделението само по някаква прищявка на декана. Но повечето хора считат, че трябва да бъдете вън.
Той прекоси коридора. Дънкан проследи отдалечаването му, неподвижен и намръщен.
Тази вечер той имаше един свободен час. Прекара го, както обикновено, в стаята на Анна. Така изпитваше удоволствието, че доказва презрението си към градските клюки. След като му поднесе кафе, тя забеляза необичайното му мълчание.
— Какво има? Пак ли някой дрънка за нас?
Той поклати отрицателно глава.
— Не, наслаждавам се на въвеждането ми в механическата медицина. — Забавно е — продължи насмешливо той, — да се мотаете с епруветки за анализи и с реакции на разните основи, когато, ако послушам само две минути някой болен, мога да кажа какво му е.
— Не омаловажавайте средствата на съвременната медицина, Дънкан — отвърна тя, като го погледна строго.
Той се отпусна изведнъж:
— От шест седмици вече този гнет расте у мене! Искам да работя с ръцете си, а не с дрънкалки, които парализират професията. Половината зло в нашата професия е, че лекарите са покварени от алчност. Втората половина на злото е, че при сегашния ред те са лишени от качествата, които имат истинско значение — личност, способност да вдъхват вяра, познания да поставят правилна диагноза. Никога не им се позволява да направят нещо самостоятелно. Винаги има някоя сестра, болногледачка, болногледач или машина, които ще ги заместят. И сега в моето отделение умира един болен, само защото не могат да прозрат истината сред гората от карти, диаграми, анализи и изчисления.
Мълчанието й бе студено и неодобрително.
— Време е да свиквате с научното отношение към работата си.
— И да се откажа от човешкото отношение към нея? — отвърна гневно той.
— Защо не? Малко полза ще имаме от него, когато се посветите на патологията.
Като вдигна глава изведнъж, той я погледна. Нейният поглед бе остър като неговия.
— Много добре знаете, че ще бъдем сътрудници. Ще ми е потребен един наистина вещ патолог при моите проучвания за нервно-мускулните връзки.
— Вашите проучвания! — повтори той.
— Да кажем нашите проучвания. Не забравяйте, че вие сте окончателно свързан с мене — тя му се усмихна загадъчно и весело промени разговора. — Успокойте се сега! Ще ви посвиря нещо от Бах.
Но тя не бе разрешила мъчнотията, само бе създала още една.
Той стана преди изтичането на часа и отиде право в отделението си, като се спря пред №7.
Уолтър, двадесет и двегодишен младеж, беше в безнадеждно състояние — засъхнали устни, мътен поглед, повърхностно и прекъсвано дишане. Дънкан се намръщи още повече, при смекчената светлина в болничната стая. Той пъхна ръка под пижамата на болния, усещайки, с тайната способност на осезанието, дълбокото смущение под вълнуващите се ребра.
Като се обърна бързо, той направи знак на сестрата да дойде до леглото.
— Донесете ми веднага рентгеновите снимки на този болен, сестро.
След пет минути тя се върна заедно с още една сестра и двама стажанти, които носеха апарат за преброяване кръвните телца, кутийки, стерилизатори, цяла табла с реактиви и багрилни вещества — всичките уреди за сложния обряд.
— Трябва ми само една куха игла, сестро — каза кратко Дънкан. — Подайте ми я, моля!
Той се бе навел над пациента, когато внезапно скръцване на отваряна врата го накара да вдигне глава. Д-р Овъртън влизаше за нощната визитация.
— Какво значи това? — макар и сдържан, гласът на Овъртън бе гневен.
— Ще разберете, ако почакате една минута — каза Дънкан, като се поизправи.
— Полудели ли сте? — пламна Овъртън. — Не можете да се занимавате с този болен без мое разрешение.
— Трябва ли да получа вашето разрешение, за да го спася?
Помагащите сестри смутено и изненадано мълчаха. Болният, отмествайки поглед от пребледнялото лице на Овъртън към твърдия, студен поглед на Дънкан, се залови слабо о ръкава на младшия лекар.