— Продължавайте, докторе — прошепна той. — За Бога, направете каквото можете, за да ме спасите!
— Предупреждавам ви… — повиши глас Овъртън, — че това става на ваша отговорност!
Дънкан се наведе пак предизвикателно, стискайки здраво ланцета. Пулсът му биеше до пръсване, когато заби инструмента в гърдите на болния. След минутно чакане, от мястото на пункцията нахлу гъста, жълта гной от абсцеса в плеврата. Като че ли нямаше да спре.
Уолтър въздъхна облекчено.
Овъртън бе все още блед, по челото му лъщяха капки пот. Като изтриваше инструмента с парче марля, Дънкан каза спокойно на сестрата:
— Преместете го в стая „Е“ още тази нощ, сестро. Ще се почувствува отлично след разрез на реброто.
— Аз се чувствувам вече отлично! — радостни сълзи капеха по страните на младия Уолтър. — Мога вече да дишам. Бог да ви благослови, докторе!
На следното утро по време на визитацията, Дънкан забеляза, че д-р Инглис го поглежда някак странно. Когато останаха сами, деканът нервно го хвана за ревера и, след кратко мънкане и запъване, забеляза:
— Не се погаждате с д-р Овъртън, Стърлинг.
— Не, сър.
Лицето на декана се поотпусна.
— И аз също! — изсмя се той. Но скоро се опомни и се върна към обикновената си настръхнала недоверчивост. — Все пак, драги Стърлинг, бих желал да не създавате неприятности на колегата си. Няма защо да ви казвам, че против вас тук има силни хора. Може би ви очакват неприятности. Аз искрено не вярвам, но, моля ви, бъдете по-отстъпчив в бъдеще.
Уолтър се поправи напълно. По-късно, когато изписа от болницата признателния младеж, Дънкан не можа да не помисли: „Ако бях по-отстъпчив, тази прекрасен младеж би бил мъртъв“.
В един петъчен следобед, късно през септември, докато Дънкан беше в лабораторията, почти свършил дневната си работа, някой леко почука на вратата.
Преди още да каже „Влезте“ пред него застана Маргарет.
— Виждате ли — каза тя, — планината идва при д-р Мохамед.
— О, Маргарет! — извика той. — Нямах понятие, че сте се върнали!
— Татко трябваше да се прибере преди десет дни по работа — във връзка с новото електрическо дружество.
— Много мило от ваша страна да дойдете да ме видите — каза бавно той.
— О! — изсмя се безгрижно тя. — Имаше да предам някакво съобщение до чичо Инглис, пък реших да надникна и тук.
Погледът й преценяваше — така, както само Маргарет можеше да преценява — неговата висока, права фигура, облечена в бяла манта.
Внезапно копнеж по нея го обзе изведнъж. Бе страдал от отсъствието й, очаквал бе завръщането й с растящо нетърпение. Сега вече той умееше да говори, не беше борещ се недъгав, с малко надежди за краен успех. Той бе дълбоко убеден, че честолюбието му може да го изведе до върховете.
— Желая да ви кажа, нещо, Маргарет — каза той.
При тия думи тя го погледна с широко разтворени, изненадани очи.
— Стига да не е цялото ви животоописание!
Той се приближи към нея.
— Не, но все пак ще ни върне доста назад, Маргарет. Назад — към едно нещастно момче и една царкиня, която живеела в своя замък.
Тя го погледна дяволито.
— Какви прекрасни неща казвате! Коя беше вашата царкиня?
— Можете ли да отгатнете, Маргарет?
— За мене ли се отнася?
Той извади изсъхналата стръкче зеленина от чантата си.
— Не си ли спомняте, кога ми дадохте това?
— Не — тя поклати учудено глава.
— При реката — продължи бързо той. — Когато бях за риба и ви срещнах.
— О, да! И вие сте го пазили досега?
Той кимна.
Предпазливостта я задържаше, но въпреки това тя не можеше да се стърпи да не сгрее суетността си на пламъка на неговата любов.
— Не мога да изразя, колко съм поласкана.
— Маргарет — каза той, като я улови за ръката, — толкова време чаках, за да мога да ви кажа тия думи! Обичам ви, зная, че мога да постигна големи успехи. И всичко ще бъде заради вас — той избърза слепешката нататък. — Ще се омъжите ли за мене, когато си създам име, когато извоювам място в обществото за вас и за себе си?
Тя издържа погледа му доста дълго време. После въздъхна кратко. И наведе поглед.
— Не би трябвало да ви оставя да продължите — прошепна тя, с престорено смущение. — Но аз ви обичам, наистина ви обичам — и исках да чуя какво желаете да ми кажете.
— Защо пък да не го чуете? — запита той.
Тя освободи полека ръката си.
— Ами че вие наистина би трябвало сам да видите…
Тя простря лявата си ръка, където на безименния пръст блестеше нов диамантен пръстен.
— Изненадана съм, че не сте го забелязали. Какъв огромен и прекрасен диамант!