Старият мъж веднага доказа, че не е забравил Дънкан.
— Вие ли сте? — изръмжа той. — Какво търсите тук в такова време?
— А вие? — възрази рязко Дънкан.
— Аз ли? — отсече Джо Овъртън. — Бях на гости у сина си. Не бих бил в тая проклета талига, ако колата ми не е неизползваема. Повреда в мотора. Но ще пипна механика и ще извия мършавия му врат — той извади пура, чукна края й и запита, докато я палеше: — Далеко ли пътувате?
— За Страт Линтън — каза Дънкан.
— А-а! — извика другият с внезапен интерес. — Прекрасна долина! И аз отивам недалеко от тоя забравен от Бога кът. Занимавам се с най-голямото си начинание, при езерото Линтън — язовир, шлюзи, турбини, генератори, всякакви фокуси, където работят повече от хиляда души. Всички ваши приятели от Ливънфордския градски съвет са с мене в това дело. Когато свършим, ще снабдяваме с двигателна сила и осветление половината източни графства. Фактически монопол, вън от използуването на собствените ни алуминиеви заводи.
Дънкан мълчеше. Вън от това, което му бе казала Джейн, напоследък във вестниците се говореше много по тоя въпрос. Новото начинание бе повдигнало бурни спорове, защото, въпреки безспорната си полза, то опропастяваше най-красивия кът в цялата област.
— Виждате ли оня млад парвеню? — Почтения Джо посочи вдълбочения в четене техен спътник. — Това е Алекс Ейгл, син на Джон Ейгл. Ей Богу, не можете да си представите неприятностите, които ни създадоха тия червендалести Ейгловци, за да провалят предприятието ни и да спасят своите владения. Смазах ги, обаче! — той потърка ръце, после погледна косо Дънкан. — Смея ли да попитам, какво ви води в Линтън?
— Отивам да заместя местния лекар, д-р Мърдок — отвърна кратко Дънкан.
— Мърдок! — извика буйно другият. — Тая твърдоглава стара свиня!
— Познавате ли д-р Мърдок? — запита студено Дънкан.
— Много добре — изръмжа Овъртън. — Помолих го да ми направи една услуга при няколко дела за обезщетения на работници. Някои от хората ми направиха глупостта да се разболеят от възпаление на червата — и поискаха обезщетение за болест. Вместо да ме подкрепи, този стар дявол почна да кори храната, която им давах и да ме заплашва, че ще свидетелствува против мене, ако не им платя доброволно.
— Разбира се, той беше прав, нали? — запита спокойно Дънкан.
Индустриалецът го погледна остро:
— Прав или крив, няма да забравя лесно вашия д-р Мърдок. Кажете му това от Джо Овъртън, когато го видите! Радвам се, че е болен — време е да мре! В Линтън се нуждаят от нов, съвременен лекар и може би аз ще им го доведа.
— Напразен труд! — каза студено Дънкан. — Всички в Страт Линтън обичат д-р Мърдок.
Той се обърна, извади някакво ръководство от джоба си и почна да чете. Докато вадеше книгата, стори му се, че долавя лека, одобрителна полуусмивка по лицето на младия Ейгл.
При все че се стараеше да съсредоточи мислите си в книгата, той се зарадва, че дългото пътуване в студената нощ най-после се свърши. И тръгна из бялата тишина на селото, докато снегът скърцаше под нозете му, а студът смразяваше парата от дишането му. Той бе радостен като ученик, който се връща у дома си.
На края на шосето осветеният дом на лекаря блесна в нощта. Той се изкачи по стъпалата и вдигна тежкото чукче. Но още преди да почука, вратата се отвори и образът на Джейн се открои на топлата светлина.
— Заповядайте — извика тя. — Радвам се, че ви виждам. Колко мило, че дойдохте!
Тя му помогна усърдно, със светнали от радост очи, да свали палтото си.
— А ръката ви? — прошепна тя. — Какво чудо, нали?
И нито дума повече. Но радостта в гласа й го трогна неизказано.
— Не е такова чудо, като вашето посрещане, Джейн — той се спря да я погледа, като не му се искаше да се отдели от топлата утеха на присъствието й. — Къде е болният?
— Горе. В ужасно настроение е — което показва, че не е много болен.
— Все пак, ще го видя още сега — той й се усмихна отново и тръгна към стълбите за горния етаж.
Старият лекар седеше, обграден с възглавници, на един стол с висок гръб, коленете му бяха завити с одеяло, до лакътя му имаше грейка, страните му бяха пламнали, челото червено, но хремавият му поглед се спря на Дънкан с неугаснал гняв.
— Така, значи — изсъска той, — самият велик човек е дошъл! Направо от епруветките и прекрасните си бели манти!
Дънкан го погледна загрижено и каза кратко: