— Трябва да легнете! Температурата ви е сигурно висока и сте страшно цианозиран.
— Цианозиран! — повтори насмешливо Мърдок. — Това трябва да е някой от новите ви научни термини. Господи помилуй, оздравях, само като го чух!
— Моля ви се! Само влошавате положението си по тоя начин!
— Може би — промънка Мърдок, — но ще оздравея без вашата прехвалена помощ! Не съм пращал да ви викат — Джейн е сторила това на своя глава. А ако се осмелите да оставите до мене, макар и капка от вашите новоизмислени глупости, ще скоча от тоя стол и ще ви поваля на земята! — той помълча, после добави с оскърбителна насмешливост: — Но аз почти забравих — как е вашата хубавица?
— Много добре — скръцна със зъби Дънкан.
— Разочаровахте ме, безсрамно хлапе! Трябва да се засрамите от себе си! — извика Мърдок.
— Трябва да се засрамите и вие, упорити стари глупчо! — като се досети, че спорът разстройва болния Дънкан направи усилие да овладее раздразването си. — Ще ми дадете ли списъка на утрешните посещения? — запита равнодушно той.
— Ще ви го даде Джейн — изръмжа Мърдок.
— Благодаря — каза Дънкан и си тръгна.
— В Блен Ду има една болна — каза Мърдок, — жена на пазача Маккелви. Умира, горката, от двойна пневмония. Разбира се, от прочут учен не може да се иска да я навести в такава нощ — той отвърна поглед. — Но който е човек, би отишъл, навярно.
— Къде се намира Блен Ду?
— Някъде на петнадесетина мили из планината нагоре. Хемиш знае къщурката — Мърдок помълча и бавно вдигна поглед. — Мислите да отидете ли?
Дънкан само го погледна.
— Имайте предвид — изсъска Мърдок, — че не можете да помогнете. Но поне ще утешите с отиването си съпруга. Не опитвайте разни модерни лечения пред смъртното легло. Иначе Маккелви е в състояние да ви простреля на място.
— Ще опитам такова лечение, каквото пожелая — отсече Дънкан през рамо. — А вашият Маккелви може да отиде по дяволите заедно с вас! — и блъсна вратата след себе си.
Долу той влезе в малката, гола амбулатория на лекаря — трогателна с дървените си лавици, няколко стъкла и потъмнели месингови везни. После взе малката, изцапана и извехтяла чанта на Мърдок с пожълтяла ключалка и почервеняла от слънцето и вятъра черна кожа. Вътре бяха грижливо подредени най-обикновени лекарства, най-сигурните и изпитани лечебни средства — подкожни инжекции, стрихнин, морфин, старомоден форцепс, турникет, превръзки, игли — първобитни принадлежности, които биха могли да служат на галите, или дори на самия Хипократ.
Със странно вълнение Дънкан занесе чантата в колата и седна до Хемиш. Тръгнаха. Снегът бе станал още по-дълбок. Виелицата бе навяла високи преспи. Най-после, като свиха от главното шосе към по-тесен планински път, колата почна да подскача и да се люшка. Заскрежени борове се издигаха като привидения от всички страни.
Колата пълзеше все по-високо и по-високо. Силен вятър ги блъскаше при завоите, като заглушаваше стона на брезента и скърцането на тежките вериги по снега.
Измина повече от час, преди Хемиш да спре колата край неясната сянка на някаква хижа. Явно бе, че ги чакат, защото вратата веднага се отвори.
След въртящия се бял лабиринт, осветен от автомобилните фарове, осветената с петролна лампа стаичка изглеждаше невероятно мрачна. Като премигна няколко пъти Дънкан откри високата, едра фигура на пазача — блед, неспокоен младеж, около тридесетгодишен. Край каменното огнище седеше възрастна жена, която Дънкан сметна за съседка, а до нея две неподвижни и мълчаливи деца.
И четиримата насочиха поглед към него, с безмълвна тревога и напрегнато недоверие.
— Д-р Мърдок е болен — каза Дънкан. — Аз съм д-р Стърлинг.
— Горката Анни! — горският пазач се отпусна в нисък дървен стол и скри глава в ръцете си.
Като видяха отчаянието на баща си, двете деца почнаха да плачат. Жената ги дръпна при себе си, като почна да ги утешава жално и тихо:
— Не плачете, дечица, при все че сте почти осиротели!
Дънкан овладя смущението си при това посрещане в такава нощ. В една ниша, в най-отдалечения ъгъл на стаята, се чуваше тежко дишане. Като остави чантата на Мърдок на масата, той тръгна към ниското дървено легло, където беше болната.
Само един поглед го убеди в диагнозата и сериозността на положението. Тук не бяха потребни и научните съоръжения на доскорошната му практика. Болната, млада селянка, все още хубава, въпреки пораженията от болестта, имаше двойна пневмония и беше на смъртно легло.
Обзе го дълбоко вълнение, зашеметяващ, неудържим стремеж за борба. С тоя стремеж нахлу и съзнанието за собствената му мощ. Жената умираше, може би, но бе все още жива. И той нямаше, не трябваше да я остави да умре!