Отказът ѝ би го наранил твърде много — повече дори от съгласието ѝ.
Шана беше твърдяла, и то неведнъж, че раздялата им е болезнена за нея. Хари не знаеше дали това е истина, не знаеше дали все още я боли толкова, колкото него го болеше. Надяваше се, че не.
Треперенето на ръцете му и свиването в гърдите му подсказваха, че е чакал този момент от дълго време. Просто си беше търсил повод.
Натискът от страна на Вило му даваше тема на разговор с нея, без да му се налага да ѝ казва, че колкото и да се прави, че не му пука, не минава и час, в който да не го боли от липсата ѝ. Само не знаеше как да ѝ обясни нещата така, че да не звучат толкова студено, като например: „Моят и твоят патрон са решили, че трябва да се съберем.“
Така или иначе, трябваше да каже нещо. Той прочисти гърлото си.
— Ъъъ… Шана, Хари е. Аз…
— Момент — каза изображението ѝ и неусетно се промени — сега беше облечена с пищния си синьо-сив металически костюм, който носеше в Отвъдие като Палас Рил. — Поздравления! Вие влязохте в списъка на приятелите ми!
„Приятели? — помисли си Хари. — Такива ли сме сега?“
— Като на мой приятел мога да ви кажа, че сега съм на Приключение и очаквам да се върна на осемнайсети ноември. Не очаквайте да ви се обадя в отговор преди това и няма да останете разочаровани.
Хари клюмна отчаян. Беше забравил — тя беше потеглила за последната част от настоящото си Приключение преди седмица. Той докосна леко стенния бутон, прекъсвайки разговора. Шана не беше на Земята. Тя даже изобщо не беше в тази Вселена.
„Моят живот — помисли си той — е кратко гмурване в дълбока помия.“
6.
Рязкото изсвирване от стенния екран проряза като с нож слуха му. Хари се надигна и обърна глава. Беше започнал да пие в късните сутрешни часове, седнал сам в празната си къща, и сега очите му се бяха слепнали и той не можеше да осъзнае откъде идва шумът. Разтърка очите си, докато клепачите не се разделиха. Чувстваше вкуса на кръв в устата си, а слънчевата светлина, която струеше през прозореца на спалнята, сякаш щеше да пръсне черепа му.
„Кое време е, мамка му? Пладне?“
— Аби — изграчи той пресипнало. — Поляризиране. Полумрак.
— Моля повтори командата, Хари.
Той прочисти гърлото си и се изхрачи в кошчето под нощното шкафче.
— Аби, поляризирай прозорците. Полумрак.
Докато стаята около него постепенно се затъмняваше, той надигна глас, опитвайки се да надвика пищенето от екрана.
— Аби, въпрос. Какъв е този шибан шум?
— Моля, повт…
— Добре, добре. Аби, изтрий думата „шибан“. Повторение.
— Този шум е приоритетната ти аларма, Хари. Името на кода ѝ е „Извънредни обстоятелства“.
— Аби, въпрос. Чий е кодът?
— Етикетът на кода е озаглавен „Задникът на шибания крал на Студията“, Хари.
— Мамка му! — Хари тръсна глава, за да овладее объркването си. „Задникът на шибания крал на Студията“ беше етикетът, който беше сложил на кода на Гейл Келър, личният асистент на управителя на клона на Студията в Сан Франциско Артуро Колбърг. Което означаваше лоши новини.
— Аби, само аудио. Отговори.
Пищенето внезапно прекъсна и настана кадифена тишина.
— Да, Гейл? Хари е.
— Шоумен Майкълсън? — Секретарят на управителя звучеше неуверено; както повечето хора, и той се чувстваше неудобно, говорейки с някого, когото не можеше да види. — Ъъъ… Администратор Колбърг иска да ви види в офиса си възможно най-бързо, Шоумен.
— В своя офис? — повтори Хари глупаво. Колбърг никога не приемаше посетители в офиса си. Хари не беше влизал там от десет години. — За какво става въпрос? Следващото ми Приключение няма да започне преди началото на годината.
— Ъъъ… не знам точно, Шоумен. Администраторът не ми каза. Само ми каза, ако питате, да ви предам, че е свързано с жена ви.
— Моята жена?
„Кое не е свързано с жена ми?“, помисли си той с горчивина, но това беше отглас от махмурлука му.
— Какво е станало? — Сърцето му удари веднъж тежко, после заби учестено. — Добре ли е тя? Какво е станало?
— Не мога да ви кажа точно, Шоумен Майкълсън. Всичко, което той ми каза…
— Добре, добре — прекъсна го Хари.
Той свали крака от леглото, изправи се и внезапно установи, че не чувства никакъв махмурлук. За колко време можеше да си вземе душ и да се облече? Не, майната му на душа, нямаше време. Да си измие ли зъбите? Или да отиде при управителя, лъхайки на скоч? „О, майната му, вземи се в ръце!“