— И второ, вече не се занимавам с убийства.
Колбърг примигна.
— Моля?
— Вече… не се… занимавам… с убийства. — Хари изговаряше всяка дума бавно и ясно, балансирайки на опасната граница, чието престъпване би означавало непочтителен тон към представител на по-висша каста. — Ще правя само нормални Приключения, като „Измъкване от Бодекен“.
Управителят стисна тежките си устни.
— Ще направите и това.
— Готов ли сте да се обзаложите, ’Стратор?
Кикотенето на Колбърг беше толкова мазно, колкото воднисти бяха очите му.
— Доста, ъъъ… впечатляващ е този Ма’елкот — военен вълшебник, внушителен генерал. Ето, вижте.
Ретранслаторът зад бюрото му проблесна и оживя с компютърно обработена гледка през очите на някой неизвестен Актьор. Хари знаеше мястото — това беше варовиковата платформа, извисяваща се на три етажа над отвесната стена на Храма на Проритун, сияеща в яркожълто под лъчите на анханското слънце. Актьорът, от чиято гледна точка се предаваше изображението, стоеше с гръб към фонтана. Съдейки по ъгъла, под който гледаше, той всъщност беше облегнат на статуята на Тоа Фелатон и от долния край на полезрението му ставаше ясно, че Дворецът на боговете е претъпкан с хора от всички възрасти и съсловия.
Човекът, който стоеше на платформата и призоваваше тълпата, изглеждаше като великан сред придворните рицари, застанали около него; беше висок колкото кървавочервените им алебарди. Юмрукът, който той размахваше разгневено, можеше да стрие на прах диамант.
Той носеше някакъв вид ризница с черната полупрозрачност на обсидиан, а на раменете му беше закачено бяло и блещукащо наметало, което се разстилаше зад гърба му като криле на орел. Косите му с кленов цвят се спускаха на къдрици по раменете му и се поклащаха от някакъв недоловим ветрец, а омазнената брада, стърчаща между сивите железни решетки на забралото, обрамчваше лице с широко отворени и невинни очи, лице на явно честен и великодушен човек.
Въпреки че нямаше звук, Хари не можеше да откъсне поглед от екрана. Когато Ма’елкот гневно смръщеше вежди, небето сякаш правеше същото; когато той погледнеше надолу с любов към своите поданици, лицето му ги озаряваше като първи пролетен изгрев.
Хари осъзна, че някой неуловимо манипулира слънчевата светлина; с това би могъл да се справи някой добър илюзионист, дори на обширна територия като тази, но да се направи да изглежда така естествено…
Впечатлен, Майкълсън неволно изсумтя.
— Добре се справя.
— О, да — съгласи се Колбърг. — Наистина. Освен това е страшно умен.
— Така ли?
— Изглежда, ъъъ… — Колбърг се изкашля в шепата си. — Изглежда, той самостоятелно е изобретил полицейската държава.
— Браво на него — промърмори Хари разсеяно, гледайки екрана. Беше зървал Ма’елкот веднъж или два пъти досега, по време на парадите в чест на победата в Равнинната война, но никога не го беше виждал в действие. Имаше нещо смътно познато в движенията му, в жестовете. Майкълсън знаеше, че тази загадка ще го мъчи, докато не открие отговора ѝ някъде из кътчетата на съзнанието си.
Къде беше виждал тези маниери по-рано?
— … вътрешен враг — казваше Колбърг през това време. — За нацистите това са били евреите, за комунистите — контрареволюционерите; за нас — ХРВП вирусът. Ма’елкот е изобретил напълно нов вид вътрешен враг. Когато се нуждае от оправдание, за да елиминира някой политически враг, той го обявява за актири.
Актири беше дума от западния диалект с множество негативни значения: побъркан, зъл, кръвожаден, чуждоземен бебеядец, и множество вариации на тази тема. Актири са зли демони, които приемат формата на мъж или жена, за да измамят честните хора, като ги подбуждат да насилват, крадат и убиват с дива страст; когато бъдат убити, изчезват в експлозия от ослепителна светлина.
Думата беше заемка от английския език. Първите Актьори, прехвърлили се в Отвъдие преди трийсет години, действаха с по-грубия, прям стил на Студията от онова време и бяха оказали дълготрайно влияние върху местната култура.
— Лов на вещици.
— Актир-токар — поправи го Колбърг. — Лов на Актьори.
— Не е зле — каза Хари. Той докосна главата си над лявото ухо, където се намираше речевият център на мозъка. — Единственият начин да докажеш, че си невинен, е да им позволиш да ти човъркат в мозъка, докато не решат, че там няма мислопредавател. Дотогава, така или иначе, ще си мъртъв. И ако тялото ти не е излязло от фаза, предполагам, че ще ти се извинят. — Той сви рамене. — Стара новина. Студията вече пусна няколко бюлетина по повод промените в анханските протоколи. Това няма да ме накара да убия този човек заради вас.