— Какво би направил Каин?
Трепвам.
— Не би задавал глупави въпроси — сопвам се.
Талан е фанатична фенка на Каин — може би главната причина да е с мен е, защото се надява да го срещне някой ден. По някакъв начин сянката му продължава да смрачава живота ми. Сега разбирам защо ми е познат блясъкът в очите ѝ — изглежда като Каин, когато сме били притиснати в ъгъла и животът ни е висял на косъм. Това са моментите, в които е бил най-близо до щастието.
От друга страна, знам какво би направил Каин — би атакувал. Би пробил линията им — в някое тясно кътче, където не могат да използват арбалетите си. Щеше да нанесе удара си и да изчезне като дим — но това би означавало почти сигурна смърт за Конос и семейството му, а защитаването им би ни забавило и би ни попречило да запазим самите себе си. Поглеждам към Ламорак, към величественото изражение на решителното му лице. Той чака отговора ми. Каин със сигурност не би пожертвал себе си, както предложи Ламорак, но той нямаше и да стои и да чака да му дам разрешение да действа.
Всички гледат в мен. За част от секунда ми се иска някой друг да може да вземе това решение.
— Добре — изричам мъчително. — Близнаците и аз ще успеем да удържим стаята. Ламорак, тръгвай на изток.
— По покривите?
Клатя глава.
— От къща в къща. Можеш да си проправяш път с Косал. Талан, върви на юг, по реката. Ако някой от двамата се измъкне, нека отиде на Медния стадион и да каже на…
— Мамка му! — въздъхва Ламорак. Отново поглежда през прозореца. — Мисля, че… Богове, това трябва да е Бърн.
— Граф Бърн? — пита Талан с пламнал поглед. — Самият той?
Притискам се към Ламорак и проследявам погледа — ето го, облегнал се нагло на сивата порутена стена от другата страна на улицата и пушещ ръчно свита цигара.
Хари почувства как на записа Палас я побиха тръпки, но това усещане веднага изчезна, заменено от собствената му ярост. „Бърн! — Хари инстинктивно сви юмруци и болезнено удари китката си в една от стойките на симкреслото. — Бърн, ти проклет лайнян кучи син, ако бях там… О, богове, о, богове, защо не съм там?“
Да, това е Бърн, разпознавам го веднага. Не носи графските си парцали, копринената си блуза и гамашите, които благодарение на него пак са на мода. Вместо това е с протрито и избеляло шевиотено облекло, което някога е било яркочервено, но сега е на бледи петна от лошо изпраната кръв. Тежкият му, леко извит меч се подава от ножница, закачена за широк колкото човешка длан кожен колан. Чертите на лицето му са толкова изсечени, че сякаш биха блеснали като метал на слънцето, ако не бяха начупени от зъбатата му усмивка.
Сърцето ми натежава; познавам го твърде добре. И което е по-лошо, той познава мен.
Това е неправилно, не бива да се поддавам на такива чувства… но точно сега ми се иска Каин да беше тук.
— Промяна в плановете — казвам бързо, обръщайки се към приятелите ми, за чийто живот съм отговорна. — Ламорак, ти и Талан вземете Конос и семейството му… — Посочвам южната стена на малкия апартамент. — Нататък и надолу. Аз и близнаците ще прикрием отстъплението.
Ламорак застива.
— Палас…
— Изпълнявай!
Той се колебае още секунда, а очите му водят безмълвен диалог с моите.
После улавя Косал за предпазителя, издърпва го от ножницата, хваща го за дръжката — и магията се активира. От тънкото жужене ме заболяват зъбите. Острието трепти като въздуха над нагрян от слънцето път и аз усещам как в него се концентрира Потокът.
Ламорак застава при южната стена и насочва Косал към нея, държейки го на равнището на главата си. После се обляга върху ефеса и Косал с лекота преминава през дървото, при това издаваният звук се приглушава. Ламорак прекарва меча по стената, очертавайки арка; не се опитва да реже дървото като с трион, а просто движи острието си като нож в сирене. С този меч би могъл да пробие стените на всички къщи до реката, ако се наложи. Би могъл да реже и камък или дори стомана, ако има достатъчно време.
А времето трябва да му го осигуря аз.
Долу на улицата Бърн прави някакъв жест. Мъже със сиви кожени елеци и панталони — униформата на Котките — изскачат от алеите и хукват към къщата, в която се намираме.
Поемам си дълбоко дъх, издишвам бавно, отново вдишвам. Ръцете ми неволно се плъзгат по дрехите ми, от джоб до джоб, от ножницата на меча до канията на ножа, проверявайки дали са на мястото си всичките гравирани камъни и сложните за използване слитъци от скъпоценни метали, жезлите и жиците, парченцата стъкло и вързопчетата с прах. През това време с помощта на дихателни упражнения задействам менталното си зрение.