Благодарение на него виждам, че Бърновата Обвивка — блещукащата аура от жизнена сила, която го обгражда — е също толкова голяма и ослепително ярка, колкото е при архимаговете. Потискам нарастващата си паника, която заплашва да ме лиши от менталното зрение.
Това е невъзможно; Бърн е воин, а не адепт. Той е обучен от монаси боец с мечове — той не владее магията. Никога не я е владял! Но сега…
Сега, през преплетените нишки от разноцветна светлина — както изглежда Потокът през менталното ми зрение — виждам още една нишка, сноп от енергия с дебелина, по-голяма от двата ми юмрука. Той не е нито усукан, нито заплетен, за разлика от сноповете от сурова енергия, и цветът му е яркочервен, като разтопена в пещ стомана. Потопен е в Обвивката на Бърн и се точи на югоизток. Изчезва в една от сградите, но тухлите и дървото не са пречка за Потока и аз осъзнавам какво се намира в тази посока. Този сноп от енергия е насочен към Стария град, към острова във Великия Чамбайген, който е сърце то на Анхана.
Този сноп от енергия извира от двореца „Колхари“.
Кучия син го захранват. Нищо че това е невъзможно — проклетият Ма’елкот го захранва! Това обяснява магическото наметало, което му е позволило да се отърве незабележимо от нашите съгледвачи, без да усетя — енергията за заклинанието му е дошла от далечина една миля, то изобщо не е черпило от местния Поток.
Докато всички тези мисли минават през съзнанието ми, едва не пропускам да забележа как Бърн протяга ръце към прозореца ми.
Отскачам назад. Цялата стена експлодира. Падам на пода и покривам очите си с ръка, за да ги предпазя от бушуващия огън, а с другата си ръка търся миниатюрния щит от шлифован кварц в джоба на гърдите си. Пръстите ми изтръпват, усещайки заряда му, и с менталното си зрение виждам решетката от светещи линии, пламнала върху повърхността му. Заставям тази картина да влезе в съзнанието ми и виждам как линиите запълват зеещата дупка в стената.
От нащърбения отвор струи слънчева светлина, пламъците облизват краищата му. Таванът, лишен от поддръжката на стената, хлътва, а на ръба на покрива от другата страна на улицата десет Котки вдигат арбалетите си и стрелят към мен.
Стрелите им прелитат през улицата и спират там, където по-рано беше стената, потрепвайки така, сякаш са се забили в дърво. Всъщност единственото, което ги задържа, е създаденият от мен въображаем щит, запълнил дупката. Четири Котки се плъзгат надолу от покрива по въжета — великолепно изпълнена маневра, която несъмнено би им позволила да проникнат грациозно в стаята през отвора на стената. Вместо това обаче те се удрят в Щита ми и отскачат, но обратната връзка е толкова чувствителна, че изстенвам, сякаш са ме измлатили в корема.
През менталното ми зрение Щитът ми изглежда като широка десет сантиметра матрица от златиста енергия; за всички останали е нещо като стъклена стена, която при допир напомня за вулканизирана гума. През кварцовата структура струи Потокът. Там има изобилие от енергия, така че мога да удържам Щита, докато виждам с менталното си зрение. Висящите на въжетата отвън Котки се удрят в Щита отново и аз пак изпитвам болка.
Поне Бърн не може да използва още някоя от онези огнени мълнии, без да изгори Котките. Без да бързам, се изправям на крака и се съсредоточавам върху задържането на Щита.
Поглеждам през рамо към арката, изрязана от Ламорак в стената, и виждам как Талан спуска по-малката от дъщерите на Конос през подобна дупка в пода. После тя вдига стиснатия си юмрук, давайки ми знак, че с тях всичко е наред, приканва ни да я последваме и с лекота скача през дупката.
Близнаците използват дъските, които Ламорак е изрязал от стената, за да залостят вратата към коридора — забита в пода кама служи, за да придържа дъските, чиито ръбове подпират дръжката на вратата. Това би трябвало да задържи Котките за няколко секунди, но не повече.
— Хайде, по-бързо, по-бързо, по-бързо!
Започвам да викам. Искам да напусна стаята, да се отдръпна зад отвора и да преместя Щита, така че да стига от външната повредена стена до изрязаната арка, защото не е по силите ми да удържам едновременно вратата и външната стена.
Близнаците едва са успели да сложат и последната дъска, когато вратата и стената около нея експлодират; двамата прелитат през стаята под дъжд от отломки. Помещението се изпълва със задушлив дим, а откъм коридора през дупката започват да се изливат Котки.
Те веднага влизат в бой.
Елеците, които носят, са подсилени с метални жици, но това е единствената им защита, ако не се смятат акробатската им ловкост и шокиращата скорост на движенията им. Те са най-ефективни, когато се бият на малки групи в открити пространства. Именно затова съм избрала за битката ни най-тесните стаи, които са налични. Но това може и да не е достатъчно.