От външния коридор като камбана прозвучава гласът на Бърн:
— Хванете адепта! Искам го жив!
Двамата близнаци кървят, опитват се да се изправят. Най-предният от Котките се хвърля към тях и си плаща за това — Джак е извадил меча си и пронизва гърлото на Котката. Ударът на Котката събаря отново Джак по гръб и надигналият се на едно коляно Дак го прикрива. Не поглеждам повече към тях, защото си имам свои собствени проблеми.
Към мен се хвърлят две Котки. Зарязвам Щита си — при това меле четири Котки повече нямат особено значение — и вадя от калъфа на лявата си китка дългия колкото пръст гръмотевичен жезъл. Едва ми стига времето да го активирам чрез докосване с моята Обвивка. От върха му изригва светлинен лъч, който пронизва крака на един от скочилите Котки. Той се сгромолясва на земята, но следващият ме помита като бик и ме запраща към стената.
Той избива жезъла от ръката ми с плоското на меча си и ме трясва с ефеса по главата. Успявам да се отдръпна достатъчно, че да избегна фрактура на черепа, но ми излизат свитки пред очите. Котката ме приковава с рамото си към стената, допира върха на меча си към гърлото ми и изръмжава:
— Е, мръсна предателко, какво ще направиш?
Самоувереността му е напълно оправдана — повечето адепти са безпомощни в близък бой, а аз съм дребна, крехка жена, която явно не представлява физическа заплаха. От друга страна, за няколко години брак с човека, смятан за най-добрия ръкопашен боец, не може да не научиш това-онова.
Прехапвам езика си и устата ми се изпълва със слюнка. Поемам си дълбоко дъх и се изплювам в очите му.
Той само примигва — но това е напълно достатъчно. За мига, в който очите му остават отворени, вдигам крак, слагам ръба на ботуша си на капачката на коляното му и натискам надолу. Капачката рязко се измъква от гнездото си и сухожилията му се късат. Болката е ужасна и докато той се чуди дали първо да извика и после да ме прободе, или обратното, се изплъзвам изпод рамото му и отскачам надалече. Не е способен да ме догони.
Близнаците вече са на крака и се бият гръб до гръб; те дишат тежко и кървят, но пет Котки лежат на пода около тях и животът им гасне. Дак и Джак са израснали в гладиаторско училище, те се сражават като екип от шестгодишна възраст; в близкия бой в тясно пространство са просто непобедими.
Но сега Котките се стараят да се отдалечат от дупката във външната стена, като по този начин искат да оставят братята изложени на арбалетен обстрел от другата страна на улицата — и в този момент забелязват, че съм се изплъзнала от колегата им.
Отнема ми секунда да си върна менталното зрение; Обвивките им затрептяват около тях и Потокът бавно изпълва стаята. Пръстите ми напипват в кесията на колана ми голяма колкото медна монета дрънкулка — подобна на детските хартиени въртележки, но покрита с платина и злато. Магическият образ на заклинанието, което съм ѝ направила, свети в зелено. Този образ изпълва съзнанието ми, вдигам въртележката към устните си и духвам.
Образът се разширява пред очите ми и покрива Обвивката ми, после достига разбитите дъски и цепеници, пръснати по пода, чиито мънички посърнали Обвивки отразяват живота, който някога е текъл в тях. Отнема ми само секунда да свържа образа на въртележката с немощните Обвивки на дъските и да установя индуцирано единство между тях и крилата на въртележката. Дъските се вдигат във въздуха и когато отново духам във въртележката, те се завъртат.
Завъртат се бързо.
Въртят се като перки, като циркуляри; размахвам въртележката във въздуха, карайки я да се движи все по-бързо и по-бързо, и дъските се въртят с нейната скорост. Връзката им с въртележката ще поддържа въртенето им; сега мога да използвам собствената си Обвивка, за да контролирам посоката на полета им.
Запращам ги към Котките. Ревът на въртящите се дъски се смесва с виковете на ужас и болка на Котките; най-големите дъски удрят със съкрушителна сила, а дори и най-малките тресчици са способни да пуснат кръв.
— Отстъпвайте, идиоти! Назад! — реве Бърн откъм сигурното си укритие в коридора.
Котките се хвърлят към зеещата дупка на мястото на вратата и аз изпращам част от ревящите дъски подир тях. Другата част хвърлям към покрива от другата страна на улицата, за да прикрият оттеглянето на близнаците от арбалетния обстрел. За една безумна секунда започвам да вярвам, че наистина ще се измъкнем.