Отнема ми само три секунди да премина през три дупки в стените и да се присъединя към останалите. Ламорак пробива стената към следващата стая в южна посока, но работата не му спори — от завързаната му на конска опашка коса се стича пот. Талан, която му пази гърба, ми кима.
— Къде са близнаците?
— Мъртви са.
Обръщам се към дупката, през която съм дошла, и вадя от джоба си още един кварцов Щит.
— Мъртви? — Талан звучи смаяно. — И двамата?
Не ѝ отговарям, докато новият Щит не затваря дупката, но в този момент Котките се посипват от тавана в най-далечната стая и хукват към нас с мечове в ръце.
— Да — отговарям аз. — Те ни подариха малко време. Нека да не го пилеем напразно.
Двете дъщери на Конос се притискат към майка си, хлипайки беззвучно. Той клати глава отчаяно.
— Трябваше да се предам. Трябваше да се оставя да ме хванат. Аз докарах всичко това на главите ни…
— Млъквай! — казвам му. — Все още сме живи и се надяваме да ни измъкнем оттук. Всички ви. Ламорак, много ли остава?
Жилите върху врата на Ламорак се издуват, докато води Конос през тухлите към долния край на едната страна на арката.
— Трийсет секунди — казва той хрипливо, с усилие.
— Направи ги петнайсет. Нямам повече Щитове и не знам колко ще мога да издържа срещу Бърн.
Котките ритат с ботуши Щита ми и го удрят с мечове, от обратната връзка ми се завива свят. От съседната стая на апартамента се разнася грохот от трошене на дърво — Котките са намерили входната врата.
Талан изважда два дълги ножа и ме приветства с мрачна усмивка.
— Мисля, че те ме викат.
— Талан… — започвам аз, но тя изчезва в съседната стая.
Ненапразно Каин е неин идол — по време на битка тя се превръща в берсерк, в машина, състояща се от крака, юмруци и остриета. Виковете на страх и болка, които се разнасят от съседната стая, потвърждават, че Котките не са били подготвени за появата ѝ. Улавям се, че се моля да успее да убие повечко от тях, преди да я повалят.
Ламорак издърпва Косал от стената и изригва центъра на арката. Тя се срутва в облак от прах, а той помага на семейство Конос да излязат през дупката. После ме хваща за ръката и ме привлича към себе си.
— Няма нужда от повече рязане — тичайте право по коридора, после по алеята — тя завива към реката. Тръгвай!
— Ламорак, те ще те убият…
Той свива рамене.
— Или мен, или теб. Ти можеш да измъкнеш сама семейство Конос. Аз може и да не успея. — Той докосва пробитата стена с Косал. — Ала мога да удържа тази дупка за много, много дълго време. Ако се доберете до Поданиците, ще ми изпратиш помощ.
Понечвам да протестирам, но в Щита ми се удря вълна от пламък и от болката ми причернява пред очите.
Бърн идва.
Коленете ми омекват и Ламорак ме избутва през дупката.
— Повярвай ми, не исках да стане така — каза той. — Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук…
— Ще си платиш? Ламорак…
Но той вече ми е обърнал гръб и раменете му изпълват арката. Чувам пеенето на Косал, докато съсича стомана и плът.
— Тръгвай!
Конос и жена му — внезапно установявам, че дори не знам името ѝ — ме чакат, за да ги поведа.
— Вземайте момичетата в ръце! — нареждам аз. — Сега ще трябва да бягаме.
Всеки вдига по една от дъщерите си и те тръгват след мен. А аз тичам през стаите и изскачам в някакъв празен коридор. Той е дълъг и прав, с множество врати. Прозорецът в далечния му край блести на слънчевата светлина, сякаш обещавайки спасение. Хукваме с всичка сила.
Достигам до прозореца и поглеждам към алеята отдолу.
Тя е пълна с Котки.
Има поне десет от тях — две групи по петима, покриващи видимите изходи от алеята. Десет Котки, а на мен не ми е останал никой, с който да се бием срещу тях.
Конос забелязва изражението ми.
— Какво? Какво има? Те са там, о, богове, там са.
— Още сме живи.
Бъркам във вътрешния джоб на туниката си и изваждам сребърен ключ. За секунда призовавам менталното си зрение и извиквам в съзнанието си светещите символи. Мушкам ключа в ключалката на най-близката врата и я отключвам с рязко изщракване. Избутвам всички вътре.
Там има две стаи — и те са празни, слава на боговете.
— Добре — казвам. — Имаме няколко секунди, за да решим какво да правим. Тъй като не използвам магия, не могат да засекат, че сме тук, докато не започнат да отварят вратите една по една.