— Не можете ли… не можете ли… — заеква жената на Конос, обаждайки се за първи път. — Не можете ли да ни направите невидими или нещо такова?
— Не ставай глупава — изрича Конос строго. — Наметалото за невидимост не може да работи без магия. А ако използваме Потока, всеки прибор ще може да ни засече.
— Но може би Наметалото — казвам аз — в комбинация с мощна защита против сканиране…
Той се опулва.
— Дай ми свитъка си!
— Но…
По коридора отвън се чува тропането на ботуши. Това означава, че Ламорак вече е убит. Когато осъзнавам това, спирам да дишам и очите ми започват да се пълнят със сълзи. Имам чувството, че са забили в гърдите ми нагорещен нож, и дори не мога да мисля от болка.
Яростно избърсвам сълзите от лицето си. Ще имам време да плача за него по-късно, ако оцелея достатъчно дълго.
Хващам Конос за туниката и рязко дърпам лицето му към себе си.
— Дай ми го.
Без да изчакам отговора му, издърпвам кутията за свитъци от колана му. Блъскам Конос и той отстъпва, препъвайки се, а аз отвивам кокаления капак и изтърсвам свитъка върху дланта си.
— Но аз не съм сигурен, че това е…
— Имаш ли по-добра идея?
Разгръщам омасления пергамент; знаците върху него са изписани със златно мастило и веднага се отпечатват в мозъка ми. Едва успявам да призова менталното си зрение и да отворя Обвивката си, преди тайнственото заклинание да започне да се лее от устата ми.
Думите звънят във въздуха, и после вече нямаше светлина, нямаше звуци, нямаше я Палас; имаше го само Хари Майкълсън, седнал в симкреслото на управителя Колбърг. От косата му се лееше пот, екраните пред очите му вече бяха празни и всичко, което чуваше, беше хрипливото си дишане и блъскането на сърцето под ребрата си.
4.
Струваше му се, че е седял няколко минути, без да помръдва и без да бърше потта си, конвулсивно вкопчил пръсти в кожените подлакътници на симкреслото. Не беше в състояние да мисли за нищо, не можеше да се застави да отмести от очите си екранчетата, не можеше дори да преглътне — сякаш гърлото му беше стиснато от нечия гигантска ръка.
— Това е, ммм, всичко, което имаме — разнесе се гласът на Колбърг сякаш от някоя друга вселена.
„Сигурно такова е чувството по време на паника — помисли си Хари несвързано. — Точно така, това е паника.“
Индукционният шлем се вдигна от главата му и на Хари не му оставаше нищо друго, освен да погледне към кръглото лице на Колбърг и самодоволната усмивка върху гумените му устни.
— Това е, ъм… доста, доста напрегнато, нали?
Хари бавно затвори очи. Колкото по-дълго гледаше лицето на самодоволния кучи син, толкова по-силно му се искаше да упражни насилие върху него. Колбърг беше Администратор; всяко насилие над представител на по-висша каста, макар и вече да не се смяташе за углавно престъпление, все още водеше до понижаване до Работник и изпращане за пет години в поправителен лагер.
Когато успя да овладее гласа си, Хари попита:
— Тя жива ли е?
— Никой не знае. Краят на този куб е последният ни контакт с нея. Нямаме телеметрията ѝ, не засичаме сигнатурата на транспондера ѝ. Ние, ммм… смятаме, че този свитък, заклинанието в него, е пресякло мислопредавателната връзка.
Хари потърка с пръсти очи, докато не видя цветни петна под клепачите си.
— С колко време разполага?
— Ако приемем, че е жива…
— Колко време?
Гласът на Колбърг стана леден.
— Не ме прекъсвайте, Майкълсън! Самозабравяте се!
Хари отвори очи и се наведе напред. Колбърг стоеше пред него и чакаше. Невидимата ръка, стискаща гърдите на Хари, не отслабваше хватката си, докато почти не го задуши.
— Приемете извиненията ми, Администратор.
— Добре — изсумтя Колбърг. — И така, това, което току-що видяхте, се е случило тази сутрин в около десет часа анханско време. Енергийната клетка в нейния мислопредавател има заряд за сто и седемдесет часа плюс-минус десет. Така че тя в най-лошия случай разполага със сто петдесет и седем часа. Ако за това време се добере до точката на прехвърляне — чудесно. В противен случай…
Гласът му утихна постепенно.
Хари седеше неподвижно, в съзнанието му прелитаха ужасни картини. Разпадането на тялото е кошмарът на всеки Актьор. Когато младите Актьори се обучават в Консерваторията на Студията, им показват поредица от холограми за това, какво става с Актьорите, които излязат от фаза с Отвъдие — обикновено се превръщат в кипяща маса от безформена протоплазма или в купчина от полукристализирали останки, или пък в нещо абсолютно неописуемо, и това е само в добрите случаи, за които не е твърде болезнено да си спомняш.