— И сега какво? — промърморва Ма’елкот. — Дошъл си тук, въпреки цялата ми сила. Как изобщо можеш да се надяваш, че ще избягаш?
Той продължава да говори нещо, но аз не го чувам. Взирам се в светлината на единствените очи, които означават нещо за мен.
Дори на най-гъвкавия мислител на света му е нужно време, за да промени своята парадигма. Когато се появих на пясъка на арената, единственото, за което Палас можеше да мисли, беше застрашаващата ме опасност — именно този ужас видях в очите ѝ. Беше се отказала от себе си и когато се качих на колата, се беше отказала и от мен; дълбоко в себе си смяташе, че и двамата сме мъртви.
Ала тя е твърде умна, в нея има твърде много жизненост. В това се крие смисълът от безсмисления ми разговор с Ма’елкот: давам ѝ време да се приспособи. Сега, докато вадя от джоба си грифоновия камък и го стисвам в отпуснатата си ръка така, че тя да може да го види, а Ма’елкот и Тоа Сител да не могат, и я поглеждам, питайки я с очи „Готова ли си?“, виждам яростен, силен и въпреки това някак спокоен отговор: „Само кажи кога.“
Ма’елкот продължава да говори с весела безгрижност; сега той прилича на почитател на криминалетата, който разрешава поредната загадка. Когато се обръщам към него, той тъкмо ме пита:
— … и защо носиш тази мрежа, щом знаеш, че е безполезна?
— О, това ли. — Усмихвам се студено. — Не е безполезна. С нея ще дам сигнал на Поданиците на Кант да атакуват.
— Какво?
Докато осъзнава казаното, аз я хвърлям върху главата му. Той започва да я дърпа с нарастващо раздразнение, но въпреки това тя се увива около него. Тоа Сител се хвърля към мен като фехтовач и в ръката му проблясва стомана. Извивам се встрани, избягвайки острието, и ритвам силно коляното му; то се чупи с глухо изхрущяване и той полита към мен, пъшкайки от внезапната болка. Веселбарите, които са заобиколили колата, вадят мечовете си и се хвърлят към мен, докато аз отстъпвам от Тоа Сител — а Ма’елкот протяга към мен покритите си с мрежата ръце.
Аз му се усмихвам.
— Не те ли предупредих да не ми посягаш?
Той не мисли какво прави, не усеща, че мрежата го е отрязала от магическата му защита.
Усмивката ми преминава в налудничаво хилене; засилвам се и изритвам императора в топките.
Тестисите му се разплескват под ботуша ми; очите му се изцъклят, ченето му увисва и дъхът му излиза със свистене през устата, а изражението на лицето му ме кара да се изсмея гръмогласно.
Докато той стои приведен, притиснал ръце към наранените си слабини, застинал в онези безкрайни секунди между самия удар и откритието, че болката ще стане още по-противно силна, аз отскачам с въртеливо движение от него и се озовавам до кръста на Палас. Пръстите ми се заравят в сребърната мрежа, издърпвам се нагоре и за един безкраен миг двамата се озоваваме лице в лице.
Очите ми ѝ задават въпрос и тя отговаря:
— Да.
Целувам я. Устните ни се срещат жадно през мрежата. Живях всеки ден от живота си само за да стигна до този момент, и наистина си заслужаваше.
Промушвам грифоновия камък през брънките и го поставям в протегната ѝ ръка. Пръстите ѝ се свиват около него и аз заговарям, притиснал устни към нейните:
— От какво имаш нужда?
В очите ѝ проблясват сълзи.
— Спечели ми време.
— Готово.
Покрай ушите ми профучават арбалетни стрели и аз скачам обратно на платформата. Внезапно ме връхлита болезненото убеждение, че Палас е простреляна, но един поглед нагоре ми показва изпъкналата мрежа, обвила огромна сфера от полутвърдо стъкло, в чийто център стои Палас. Тя е вдигнала Щита си и стрелите отскачат от повърхността му. Но дори с помощта на грифоновия камък тя не може да поддържа две заклинания едновременно, не може да захранва Щита и в същото време да се освобождава от рамката.
Трябва да ѝ осигуря спокойствие.
Паднал на колене до мен, Ма’елкот ръмжи нечленоразделно. Лицето му е придобило пурпурен цвят, а ръцете му се протягат към мрежата, обвила главата му. Засилвам се за ритник, но в този миг променям намеренията си и отпускам крак на земята.
Някои неща просто плачат да бъдат свършени на ръка.
Навеждам се и му нанасям дясно кроше.
Гърдите ми се издуват от бясно веселие, когато кокалчетата на юмрука ми размазват идеалния му нос странично върху идеалните му скули, а очите му се събират и напълват със сълзи от болка. Кръвта ми кипва и ми се приисква да го убия още сега, докато имам възможност, но в лявото ми бедро ме пронизва нещо ледено.
Това е проклетата малка кама на Тоа Сител. Той е доста по-жилав, отколкото изглежда; не се е отказал да ме последва, влачейки след себе си потрошеното си коляно. Поглежда ме с изражение на дивашко удовлетворение — постигнал е всичко в живота си и е готов да умре.