В това няма смисъл; раната ми е повърхностна. Издърпвам камата от крака си, сякаш е просто някаква треска, и я захвърлям настрани — и го цапардосвам със замах по главата, достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание, но не и да го убивам. Той се просва на пода, все още в полусъзнание — да, определено е жилав — и аз довеждам делото си докрай, като се отпускам на едно коляно и нанасям саблен удар в основата на черепа му.
Стрелите продължават да летят, но никоя не може да ме достигне — изстреляни са откъм седалките и стрелците внимават да не улучат Ма’елкот. Той се е вкопчил в мрежата. Трябва да го довърша, и то адски бързо. Всеки момент тези фалшиви веселбари ще се нахвърлят върху мен.
Чувам тръби, и то твърде близко. Вратата на тунела, който води навън, се отваря!
Мамка му. Това е кавалерията.
През вратата в галоп нахлуват кавалеристи в лека броня и се пръсват по арената. Слънчевите лъчи се отразяват в стоманените върхове на копията им. Петима от тях яздят зад някакъв мъж без броня, който е покрит с кръв и размахва огромния си меч с такава лекота, сякаш е диригентска палка.
Погледите ни се срещат и Бърн ми показва окървавените си зъби.
В този миг по лявото ми бедро се разлива течен огън и едва сега разбирам удовлетворението в погледа на Тоа Сител.
Дребният шибаняк ме е отровил.
С притъпен звук от разкъсване, какъвто се чува при отпарянето на месо от кости, Ма’елкот съдира мрежата и я отхвърля настрани. Изправя се на крака с едно движение, приличащо на приливна вълна. Аз скачам във въздуха, приготвяйки крака си за страничен удар в брадичката му, но пурпурният цвят се отдръпва от лицето му. Магията му се е върнала и той вече е твърде бърз за мен — огромните му ръце се стрелват като змии и се увиват около глезена ми, преди да успея да го ритна. Ма’елкот ме удря в платформата с такава сила, че наоколо се разхвърчат трески.
Пред очите ми прелитат комети и не мога да дишам. Ма’елкот ме вдига за глезена така, че главата ми се полюлява край коляното му.
— Сега ще разбереш какво означава да си играеш с гнева ми — измърква той.
Нещата не се развиват така добре, както се бях надявал.
В този миг се разнася гръмовен вик, сякаш настъпва краят на света, и колата се раздвижва като жива. Ма’елкот залита.
Пръстите му се разтварят и аз падам. За миг въздухът се изпълва с металическо щракане — токата на колана на Ма’елкот се разкопчава, оковите, придържащи Ламорак към кръста над главата ми, се отварят и той се стоварва върху мен. Из целия стадион се чува дрънчене на оръжия; те падат по земята, след като катарамите им са се разкопчали. Дори заключените врати се отварят и портата зейва широко.
Колата отново се разклаща, но този път успявам да видя, че всъщност не се движи тя — а целият шибан стадион. Конете залитат, мъжете падат и във въздуха се носят писъци — които са заглушени от гръмотевичния рев на земетресението.
Палас се носи над нас, виси във въздуха на пет фута над кръста, върху който беше прикована. Тя с единственото неподвижно нещо в този люлеещ се свят. Протяга ръце и покриващата я ленена риза изгаря в проблясък от бял пламък, който се разгаря още по-ярко, докато накрая вече не мога да го гледам. Поток от бяла светлина се устремява към останките от мрежата, ограничавала силата ѝ, и ги стопява. Гръмотевичният тътен на земетресението се усилва още повече, пулсира ритмично в ушите ми…
И се превръща в Глас, сякаш самият свят ни говори.
— АКО НАРАНИШ МЪЖА МИ, НИЩОЖНО ЧОВЕЧЕ, ЩЕ ТИ ПОКАЖА НАИСТИНА КАКВО ОЗНАЧАВА ДА РАЗГНЕВИШ ЕДИН БОГ.
20.
Всички техници в центъра скочиха на крака, вперили погледи в екрана. Артуро Колбърг ги последва, останал без дъх, треперещ.
— Мили боже! Това е Палас! Земетресението, гласът… Мили боже, ако знаех, че ще покаже такава сила, никога нямаше да…
Администраторът почувства, че някой стои зад гърба му. Той преглътна остатъка от изречението, усещайки внезапно студената пот, процеждаща се между лопатките надолу по гърба му.
Един механичен глас произнесе с равен тон:
— Никога нямаше какво?
Колбърг стрелна с поглед огледалната маска на сопито и видя там собственото си изкривено лице с опулени кървясали очи, с черни кръгове под тях. Облиза устните си и вкуси солената пот, която ги беше навлажнила. Наркотикът препусна по вените му и се устреми към главата му, докато той не започна да се чувства така, сякаш черепът му ще се пръсне като твърде надут балон.