Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.
Това сте вие.
Всички вие, които си лежите удобно и ме гледате как умирам. Всички вие, които виждате спазмите в червата ми през собствените ми очи — вие сте врагът ми.
Край мен лежат трупове — снопове, останали след ожънването на полето от небрежен жътвар. Тялото на Бърн изстива под моето и аз вече не го усещам. Небето над главата ми потъмнява — но не, това май са очите ми. Светлината на Палас като че ли избледнява.
Всяка капка кръв, която се просмуква в пясъка, цапа ръцете ми и ръцете на чудовищата, които са ме изпратили тук.
И това пак сте вие.
Вашите пари издържат мен и останалите като мен. Ние утоляваме вашата жажда.
Можете да натиснете бутона за извънредно прехвърляне, да отвърнете очи от екрана, да излезете от театъра, да затворите книгата…
Но не го правите.
Вие сте мои съучастници и мои унищожители.
Моето възмездие.
Моят ненаситен, кръвожаден бог.
Ох, ооох, божичко… как боли.
26.
Насред песента сърцето на Палас се пръсна. Докато силата на Ма’елкот се вливаше в нея, тя позна мъжете, жените и децата, чиито животи угасваха в този момент; познаваше всеки един от тях така, както майка познава децата, които е родила. Всяка смърт я изпълваше с безкрайната мъка на майка, виждаща как децата ѝ едно след друго умират.
Може би ако беше възприела всички смърти накуп, тя би могла да го понесе — хората щяха да представляват абстрактна маса, нещо като жертва на историята. Ала Палас осъзнаваше личната трагедия на всеки един от тях. Душата ѝ се сгърчи от жал под тежестта на любящите ръце, на внезапния плач и отчаяните последни погледи, които си разменят притварящите се очи.
Тук я беше довело намерението да спаси невинни животи; цялото ѝ същество се беше посветило на защитата на невинността; успееше ли да издържи на всичката тази мъка, нямаше да бъде Палас Рил, нямаше да бъде Шана Лейтън.
Такава болка не би могло да понесе дори вековното спокойствие на реката.
Макар да знаеше, че това ще ѝ струва живота, както и този на Хари, тя не можеше да позволи продължаването на това равнодушно клане. Животът на тях двамата в замяна на живота на хиляди — хиляди, които ѝ бяха близки като семейство, хиляди, които щяха да останат завинаги в сърцето ѝ. Тя не бе готова на подобна сделка.
Постепенно, изпълнена с горчиво съжаление, тя заглуши мелодията си в песента.
Ма’елкот долови промяната в Потока и мощта на атаката му утихна, докато водата плавно го оставяше на пясъка на арената. После тя се изтегли отвъд стените на стадиона и се завърна на мястото си, между бреговете.
Палас стоеше на окървавения пясък и го гледаше.
— Ти спечели — рече просто тя. — Предавам се.
Той скочи напред и я хвана, стискайки отпуснатите ѝ ръце в своите могъщи длани. После я погледна надменно.
— При смъртните състраданието е достойно за възхищение — каза той с почти нежен глас, но пропит с пронизващите оттенъци на презрението. — Но за боговете е порок.
Тя не отговори нищо.
Ма’елкот сви устни при вида на труповете и на мъжете и жените, които боязливо започнаха да надигат глави. После погледна към небесата; небето се проясни и слънцето засипа земята с ярки лъчи.
— Това е просто отлагане — рече той. — Забавно развлечение, но краят е все същият. — Изхъмка тихо и попита разсеяно: — Така, а къде е Каин?
Тя го видя първа, проснат по гръб над някакъв труп, който можеше да е само на Бърн. Косал стърчеше на две педи от корема му като Ескалибур от скалата.
Почувства се така, сякаш мечът е пронизал собствените ѝ черва, и внезапно остана без дъх.
Ма’елкот проследи погледа ѝ и изхъмка отново със задоволство:
— Значи, още е жив. Отлично.
През сълзите, които замъгляваха зрението ѝ, тя видя, че Косал се движи леко нагоре-надолу, полюлявайки се в ритъм, който можеше да е единствено дишането на Хари.
С изненадващо нежно подръпване, Ма’елкот я поведе през арената към мястото, където лежеше Каин, и тя усети с мократа си кожа топлината на слънцето. Той я блъсна на пясъка край труповете.
Хари извърна поглед към нея.
— Палас — промърмори той със слаб глас. — Тъмно… Студено е… — Ръката му потрепна, той повдигна китка и отново я пусна върху пясъка. — Хвани… ръката ми…
Палас го хвана за ръката; после подви крака под тялото си и положи милата му глава в скута си.