— Тук съм, Каин. Няма да те оставя.
Сълзите ѝ бяха пресъхнали; беше заплакала, когато осъзна, че той е жив и поне ще може да се прости с него. Но сега, докато коленичеше на пясъка и краката ѝ изстиваха под мократа му коса, тя вече не плачеше, не чувстваше болката от мъката, а просто дълбока, спокойна меланхолия.
Беше идвала твърде често тук, беше държала ръцете на твърде много умиращи мъже; но сега чувстваше, че я напуска единственият, незаменимият човек, че без него светът ще бъде пуст.
„Вярвах, че е неунищожим — помисли си тя, докосвайки нежно брадата му. — Всички си мислеха така. Но където и да отиде той сега, аз скоро ще се присъединя към него.“
„Съжалявам, Хари — бяха думите, които не можа да изрече. — Ако бях силна колкото теб, сега нямаше да сме тук в очакване на смъртта.“
— Ах — изрече рязко застаналият до нея Ма’елкот и в гласа му се промъкна нещо като ридание.
Тя погледна нагоре. Лицето му беше сгърчено, по кожата му все още се виждаха белезите, които му бе оставила Чамбарая, от носа му течеше кръв, която обагряше брадата му.
— Ах, Бърн — промърмори той. — Ах, Дете мое, заслужаваше по-добра съдба.
Ма’елкот почувства погледа ѝ върху себе си и веднага се взе в ръце, изпъвайки се в цял ръст.
— Сега. — Той започна да обикаля с отмерени крачки Палас и Каин, като свиваше и разпускаше юмруците си. — Сега — повтори той. — Сега ще науча… — Очите му се замъглиха. — Загадката на Каин — промърмори тихо той. — Как успя да ме задържиш през тези няколко дни. Когато те притеглях насам, ти притегляше мен; обърна хватката ми срещу мен и я използва, за да оковеш ръцете ми. Но сега си в ръцете ми и аз ще те завладея изцяло, както завладях глупавите ти слуги актири. Ще протегна силата ми и ще вкуся ума ти, докато напуска умиращия ти мозък, както хрътка души вятъра. Ще прочета мислите ти като книга; ще притежавам всяка част от теб. Ще науча истината и тя завинаги ще ме освободи от теб.
— Ллл… — каза Хари, напрягайки жилите на шията си, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда.
Ма’елкот пристъпи напред и се наведе учтиво, за да го изслуша.
— Да?
— Лл-лламорак…
— Ммм, да — рече той и се изправи. — Да, наистина. Благодаря ти, че ми напомни. Самият Ламорак е един от твоите безчестни актири; неговите мисли също може да се окажат полезни. — Ма’елкот огледа арената с доволен поглед. — Добре, къде се крие той?
Императорът тръгна по арената, осеяна с трупове и стенещи ранени. Един офицер от кавалерията, който незнайно как беше успял да се задържи на коня, се приближи в лек галоп към него и попита какви са заповедите му; Палас не можа да чуе нарежданията на Ма’елкот. Офицерът се обърна и ги предаде на хората си. През широко отворените врати влезе колона от бронирани пехотинци, въоръжени с пики и арбалети. Офицерът предаде заповедите и на тях. Те се пръснаха по арената, помагайки на ранените, и се изкачиха до седалките, за да наложат ред, да обезоръжат деморализираните бунтовници и да задържат ужасените граждани по местата им.
Хари изпъна гръб. Очите му се завъртяха и той отново се опита да говори.
— Ламорак — произнесе този път ясно той — те предаде на Котките.
27.
— КАКВО? — Гласът на Артуро Колбърг изплющя като камшик. — Това копеле! — разбесня се той. — Тъпо работническо дрънкало! Как смее!
Управителят стоеше изправен пред стола си и размахваше треперещ юмрук през екрана.
— Смрадливо лайно! Това се излъчва на живо!
Техниците гледаха стичащата се по лицето му пот и бялата пяна, която се беше събрала в крайчетата на пълните му устни. Зад гърба му се разнесе равен глас:
— Защо сте толкова разстроен, Администратор?
— Аз, ъъъ, аз, ъъъ, нищо…
Да можеше само това жужене в главата му да спре, да го остави да помисли! Имаше ли още нещо, което Майкълсън можеше да каже, нещо, на което блокировките му нямаше да попречат — о, боже, Бордът на директорите гледаше всичко това сега — дали щеше да каже нещо, което да компрометира Студията?
Цялото му тяло се тресеше, лицето му започна да се криви от мускулни спазми. Впери поглед в светещия червен бутон, сякаш това беше дулото на пистолет, насочен към челото му.
28.
Палас ме поглежда от сгъстяващата се тъмнина.
— Да, Каин. Знам.
Светът примигва — мисля, че за малко съм припаднал. Но после се озовавам пак тук, на арената.
Не се получи.