Хари оценяваше студената ирония: блокировките на Студията, чиято цел беше да им попречат да се издадат или да издадат другите, всъщност се бяха превърнали в средството, използвано за залавянето им.
От болничното си легло Хари наблюдаваше с тих възторг как временният управител обявява по мрежата, че Студията прекратява анханските операции, докато не бъде намерено решение на проблема.
Артуро Колбърг беше изхвърлен от Студията; официалната позиция беше, че всичко е било негова подмолна операция. Той беше понижен до Работник и бе прехвърлен в гето за Временни работници, недалече от мястото, където бе израснал Хари.
Хари беше спечелил; Каин беше спечелил.
Бяха го убили, но това нямаше значение; пак ги беше победил всичките.
И един ден Шана се върна.
— Поздравления, Администратор Майкълсън — беше първото нещо, което му каза тя. — Чувам, че повишението ти в горна каста е било одобрено.
Хари сви рамене.
— Здрасти и на теб. Да, Студията ме подкрепи, а те, общо взето, получават онова, което искат.
— Студията? — рече тя озадачено. — Че защо ще искат да те издигат в горна каста?
— Защото ми предложиха работата на Колбърг.
Шана пребледня.
— Не мога да повярвам.
— И аз не вярвах, но като се замислиш, това си е напълно в реда на нещата. В момента съм най-прочутият човек на планетата. Дори да съм — да бях — само един Професионалист, пак мога да причиня сума ти проблеми на Студията. Практически съм недосегаем, мога да разкажа доста истории. Мога да им осигуря нокаута след насиненото око, което получиха от Колбърг. Затова решиха да ме задържат в системата.
— Наистина ли смятат, че можеш до такава степен да им навредиш?
Той разпери ръце.
— Хей, този месец вече успях да сваля едно правителство.
— Нали не смяташ сериозно…
— Е, може би не. Знам само, че за тях ще е по-добре да не ме ядосват.
Лицето ѝ беше понапълняло, сенките под очите ѝ бяха изчезнали. Внезапно тя му се стори ужасно смутена; направи жест, като че ли се кани да си тръгне.
— Какво има? — попита той.
— Хари, аз… не знам. Това е страхотно, новините, издигането ти, всичко, но аз… Може би просто трябва да си мълча.
— За какво? За кое да си мълчиш?
— Не искам да си мислиш, че това има нещо общо с издигането ти в каста…
Сърцето му се вдигна в гърлото и кръвта забуча в ушите му.
— Кое това? Хайде де, стига ме измъчва! Говори…
Тя отметна с ръка косата от очите си и се загледа през прозореца в мъгливите далечини; после заговори колебливо, с очевидно затруднение.
— Оттатък, в самия край, аз станах богиня — започна тя и въздъхна, сякаш не знаеше как да продължи.
— Помня… — отвърна тихо Хари.
— И нали знаеш това не бях съвсем аз — в смисъл, аз бях, но бях и нея, Чамбарая. Бях само частица от един бог, но в същото време бях самият него и знам, че в това няма особен смисъл… Думите като че ли не са достатъчно изразителни, предполагам; единственият начин наистина да разбереш е, ако се случи на теб.
— Липсва ти, нали — каза Хари. Това не беше въпрос; истината му беше ясна и го разкъсваше отвътре. „Тя ме напуска отново — помисли си той. — Отива си заради любовта си към реката.“
— Да, разбира се, че ми липсва. Но сега съм тук и имам нужда да съм тук. Имам нужда да съм там, където съм, да правя онова, което правя и което искам да правя, разбираш ли ме?
— Не съвсем…
— Ти видя силата — каза тя, — но силата няма нищо общо с това, да си бог. Те, боговете, гледат на нещата по различен начин. За да се слея с Чамбарая, аз трябваше да видя света по начина, по който го възприема тя. И когато светът изглежда различно, той променя и теб — ти не си същият човек, който го е възприемал по стария начин.
Тя разпери ръце и поклати глава с примирена усмивка.
— Май не стигам до същността.
Шана се изправи и закрачи из стаята; погледът на Хари я следваше безпомощно.
— Знаеш ли, боговете също не ни разбират — каза тя. — За тях смъртните са същата загадка, каквато са те за нас. И онова, което най-малко разбират, е защо ние избираме да сме нещастни. На тях им се струва, че ние копнеем да сме нещастни… Докато бях с Чамбарая, на мен също ми се струваше така и също като реката не можех да го разбера.
Шана изпъна гръб. Хари можеше да види лекото треперене на ръката ѝ, с която изпъна шева на туниката си. Дишаше дълбоко, сякаш черпеше смелост от въздуха.
— Обмислях го дълго, оглеждах го от всички страни — рече колебливо тя.
Хари стисна здраво очи. „Не искам да чувам това.“