— Ти скоро ще се прибереш вкъщи.
— Да…?
Това беше единственото, което той можа да произнесе през свитото си гърло.
— Бих искала да… Бих искала да съм там, когато пристигнеш. И след това.
Той не можеше да говори, не можеше да диша, не можеше дори да мигне.
Тя седна и отново погледна настрани.
— Бизнесмен Вило, той има едно симкресло… Двамата с мадам Незаетата Доул са… е, нали знаеш, затова аз… През миналата седмица направих нещо като директно гледане на Приключението ти.
— Шана…
— Сега вече разбирам много неща. И, Хари? По време на всичко, раздялата, всичко, никога не съм се съмнявала, че ме обичаш. Предполагам, че просто съм искала да ме обичаш по моя начин — или нещо глупаво в този дух. Не знам. Мисля, че сега това няма значение.
— Аз, аз…
— Не знам дали между нас ще се получи, Хари. Наистина не знам. Не съм същата жена, за която се ожени — за мен вече са важни други неща. И ти не си същият мъж. Може би ще успеем… да се опознаем отново. Мислиш ли? Защото аз те обичам и искам отново да сме заедно. Искам да се опитаме да бъдем щастливи.
— Шана, мили боже, Шана…
Когато той протегна ръка да хване нейната, в стаята връхлетяха група лекари — телеметрията му беше активирала шест различни аларми.
Дни по-късно, когато лекарите бяха удовлетворени и той беше настанен в левитиращ стол, който щеше да бъде неговият мобилен дом през следващите няколко месеца, той я държеше за ръката, взираше се в очите ѝ и си мислеше: „Е, мамка му, всичко се нареди — накрая получих дори и момичето.“
Тя вървеше до жужащия му стол, докато напускаха болницата и излязоха на чист въздух.
Над главите им се ширеше небето. Наблизо проблесна златистото снижаващо се такси.
Той я погледна.
— Наистина ли мислиш, че ще се получи?
— Надявам се — отвърна тя. — Все пак обещах, че никога няма да те изоставя. А обещанията са важно нещо.
— Да — рече той, — така е… Знаеш ли, това ми напомни за едно мое обещание.
Когато таксито се приземи, тя помогна за настаняването на стола му вътре. Той се наведе напред, натисна бутона за отмяна на маршрута и каза на шофьора да ги откара до социалния лагер „Бюкянън“.
— „Бюкянън“ ли? — попита Шана. — Какво ще търсим в „Бюкянън“?
Хари се усмихна едва-едва; сърцето му беше твърде препълнено, за да си позволи нещо по-голямо. Колкото по-силна е радостта, толкова по-слабо и по-тихо се изразява.
— Там има един човек, с когото искам да те запозная.