— Това е лудост — каза Хари. — Нима искате да кажете, че никой не знае дори дали някой от тях е жив? Мили боже, Администратор!
Колбърг кимна утвърдително.
— Да, знам, ужасно е. Но най-ужасното е, че Приключенията на Палас са доста скучни напоследък — операцията „Смешника Саймън“, свързана с тайното измъкване на бегълци от Империята, беше твърде лесна. И тъкмо взе да става интересно, когато се случи това. Ужасно.
— Смешника Саймън — промърмори Хари.
В главата му се появи пулсираща болка. Смешника Саймън беше измислен революционер от един забранен роман от двайсети век. Хари имаше нелегални копия на доста незаконни книги и беше посветил Шана в забраненото удоволствие от четенето на неличности като Хайнлайн. Тези книги ненапразно бяха поставени под възбрана — нищо чудно точно либертарианската пропаганда на Хайнлайн да бе вдъхновила Шана за тези антиправителствени залитания. Ако не ѝ беше дал да чете „Луната е наставница сурова“, дали тя щеше да се изправи срещу властта в Империята?
„Я стига!“, каза си той. И без това нещата вървяха на зле; нямаше нужда да си измисля нови причини да се чувства виновен.
Той притисна кокалчетата на пръстите си към слепоочията и рече:
— Значи, не знаем нищо. Не можете да ми кажете нищо.
— Мога да ви кажа следното — отвърна Колбърг, като стана и се надвеси над него. — Ако искате да откриете нещо, ако искате да помогнете на жена си, ако изобщо се надявате да отидете в Анхана, трябва да подпишете договор за елиминирането на Ма’елкот.
— Защо смятате, че ще успея? Администратор, цял оперативен отряд, въоръжен с автомати, не е успял да се справи с него; какво очаквате да направя аз? — каза отчаяно Хари.
— Имам безкрайно доверие във вашата, ъъъ, изобретателност.
— Това не е, като да се изправя срещу Тоа Фелатон — вие изобщо гледали ли сте куба, който ми показахте? Силата, която притежава Ма’елкот… та единственото, което умея аз, е да удрям хората. Как очаквате да се справя с подобен тип магия?
— Но вие имате сила — отвърна самодоволно Колбърг. — Звездна сила.
Думите му прозвучаха така, сякаш наистина вярваше, че докато Каин е в Топ десет, той може да направи всичко.
— Администратор… — Хари потърси думи, които едновременно да прозвучат пламенно и да не засегнат жалката суетност на Колбърг. — Защо? Защо не мога да подпиша договор за намирането на Палас и Ламорак и прибирането им у дома? Защо да не тръгна след Ма’елкот, след като я отведа на сигурно място?
От слабостта и жаловитостта в гласа му му се гадеше, но не можеше да направи нищо.
— Първо — изрече тихо Колбърг, — според мен, след като те се озоват тук, вие няма да тръгнете след него. Но което е по-важното, не разбирате ли каква история ще се получи от това? Имате ли представа каква публика ще съберете, отивайки в Анхана, без да знаете дали любимата ви е жива, или мъртва, но твърдо решен или да погубите враговете ѝ, или да загинете, докато се опитвате да я откриете? Криете ли достатъчно романтика в душата си, за да разберете какъв спектакъл ще излезе от това?
— Моята любима? — Хари поклати глава. — Очевидно не следите какво се случва в личния ми живот.
— Не разбирате ли, че това няма никакво значение? — В крайчетата на устните на управителя се появиха малки бели балончета слюнка, а ръцете му шаваха с пръсти, сякаш улавяха думите във въздуха; гласът му преливаше от енергия, каквато Хари не беше усещал досега. — Нямате представа как изглежда животът ви отстрани. Израсло на улицата хлапе от Работническото гето на Фриско, издигнато на пиедестал в Студията… вие сте зъл, коравосърдечен убиец, чието сърце най-после е било смекчено от една куражлива дебютантка от Търговците. Истинско съвършенство; и Господ не може да ми даде по-добра история. В очите на зрителите всичките ви проблеми са просто препятствия. Всички знаят, че след това ще живеете дълго и щастливо.
— Ако тя вече не е мъртва — промърмори Хари.