Произнесе думите без никакво усилие; беше невероятно с каква лекота завърташе ножа в собствената си рана.
— Това ще е, ммм… — Колбърг сви устни и прецизно подбра думата: — трагедия. Но няма да развали историята. Господи, Хари, това може да надмине „Измъкване от Бодекен“ — любов, убийство, политика… и Бърн. — Колбърг се наведе напред и снижи глас до благоговеен шепот. — Хари, това може да се окаже по-велико и от „Последен отпор в Серано“…
Хари се взря във влажните изпъкнали очи на Колбърг и разбра, че няма какво друго да каже или направи, освен да разчита на жалките остатъци от приличие у управителя.
— Ако го направя — каза вяло той, — ако приема да се захвана с Ма’елкот, искам обещание от Студията, обещание лично от вас, че Студията ще напълни Анхана с Актьори. Че ще използвате всичките си ресурси, за да я намерите и да я върнете тук. Моля ви, Администратор.
Колбърг като че ли се замисли. Той изпъна брадичката си надолу, попи с два пръста капките пот над горната си устна и поклати глава.
— Не. Не, не ми харесва. Историята ще е по-добра, ако всичко зависи от вас.
— Администратор…
— Не. Това е последната ми дума. Подпишете договора или се прибирайте у дома. Изборът е ваш.
Кръвта пулсираше в пламналата глава на Хари. Пред погледа му падна червена пелена и ръцете му трепереха, когато поднесе писалката към екрана. „Че какъв избор има тук?“ Дори да искаше да откаже, нямаше как да го направи; в главата му продължаваше да звучи гласът на Палас: Него не го е грижа какво се случва с мен.
Наистина ли тя го вярваше? Наистина ли? В главата му не спираше да се върти образът на Ламорак, който удържаше дупката в стената със стомана и кураж. Искаше му се да вярва, че самият той би направил същото или нещо по-добро — че би я отвел на безопасно място, без да жертва себе си. Но това нямаше да е същото, като да рискува живота на Шана и своя заради някакво местно семейство, което почти не познаваше. В никакъв случай.
Каин щеше да хвърли семейство Конос на Котките, без дори да се замисли.
„Но когато поставя отпечатъка от пръста си под този договор, аз ще застана пред онзи отвор, до Ламорак.“
Да погуби Ма’елкот или да загине; третият изход — да се провали и да оцелее или да се опита да изклинчи — щеше да означава нарушаване на договорните клаузи с последствия, за които Хари не се осмеляваше дори да помисли.
„Още когато се хванах с това, знаех какво ме очаква — помисли си той. — Дали и за мен ще я боли така, както за него?“
Той написа името си на примигващия ред и притисна палец към ДНК скенера.
— А, добре — каза Колбърг с дълбоко удовлетворение. — Рекламите вече са готови и вие ще сте водещата новина в „Най-новото от Приключенията“ довечера. Преди да си тръгнете, минете през отдел „Медии“ и си вземете въпросите за интервюто; ще ви включим в „Драконови приказки с Лешон Кинисън“, така че се постарайте да сте подготвен. Прехвърлянето ви е планирано за утре в осем сутринта.
— Утре? Но…
„Но това са цели осемнайсет часа“, помисли си той. Осемнайсет часа от безценното време на Шана. Почти цял изгубен ден.
— Разбира се, че утре — рече бързо Колбърг. — Въпреки едновременния старт по целия свят на масивната рекламна кампания, която сме подготвили, пак ще ни е нужно време, за да привлечем достатъчно публика, че да покрием разходите. От вас се очаква да присъствате на приема за абонатите. Не е нужно да пристигате на часа; нека ви почакат малко. Да речем, в девет и половина довечера? В Диамантената зала, разбира се.
Хари не помръдна от мястото си. „Ако я изгубя… Ако заради това, ако заради теб я изгубя, веднага те вписвам в краткия списък. В много краткия списък. Веднага след Бърн.“
— Да, Администратор. Ще бъда там — отвърна тихо той.
6.
Хълцащите стонове зад вратата се превърнаха в агонизиращи писъци с неумолимата последователност на приливни вълни.
Негова милост достопочтеният Тоа Сител, имперски херцог по Обществения ред, седна на ръба на удобното кресло в преддверието, облегна лакти на коленете си, сплете пръсти и погледна към новоизпечения граф Бърн с невъзмутимо презрение. Опита се да игнорира писъците, които се разнасяха от задната стая; ако не беше успял да намери жертвено агне, сега самият той щеше да пищи.
Тоа Сител огледа Бърн — от гъстата грива на платиненорусата му коса до меката кожа на изцапаните със засъхнала кръв ботуши, и се опита да си представи какви ли мисли се въртят в главата му, докато двамата стояха пред Желязната стая в очакване на присъдата на Ма’елкот. Граф Бърн се беше изправил до красивия стъклен прозорец, който заемаше цялата стена на преддверието, и предъвкваше нокътя на палеца си, докато погледът му се рееше над Анхана.