Херцогът имаше изключително живо и детайлно въображение, което обаче се отличаваше с голяма прозаичност; беше се научил да не се поддава на фантазиите. Той можеше ясно да си представи какво вижда Бърн през прозореца.
От удобната за наблюдение позиция в Сумрачната кула на двореца „Колхари“ се разкриваше чудесна гледка към финансовия район в западния край на острова, където се намираше Старият град, наподобяващ някой от макетите на Ма’елкот — бароков и декоративен, облян в пламъците на залязващото слънце. Малко преди залеза ленивите вълни на Великия Чамбайген щяха да заискрят, правейки невидими боклука и човешките отпадъци, изливащи се от Анхана, и слънцето щеше да позлати всеобхватните противокорабни мрежи от тежки вериги, които се простираха през коритото на реката от северозападния и югоизточния гарнизон до Първата кула в най-западния край на острова. Огньовете на Брега на простолюдието на юг от Града на пришълците щяха да проблясват като звезди в ясна нощ, посрещайки тълпите от работещите нехора и полухора, просяците и уличните търговци, които щяха да се струпат пред Моста на рицарите, за да изпреварят вечерния час. След залез-слънце само чистокръвните биваха допускани на главния остров.
Тоа Сител подозираше, че мислите на Бърн се реят на изток, където подобна тълпа прекосяваше Моста на глупците към Пътя на измамниците, минаващ между Лабиринта и Индустриалния парк. Онези, които имаха пари, щяха да се запътят наляво, към мрачните си къщурки, наблъскани между фабриките; а безпаричните щяха да тръгнат надясно, за да си опитат късмета по улиците на Лабиринта.
Точно в Лабиринта Смешника Саймън беше успял да им се изплъзне за пореден път и никой от тях нямаше представа как бе го направил.
Челюстните мускули на Бърн изпъкнаха и той стисна ножницата на меча си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Тоа Сител не го беше виждал досега да носи точно този меч. Оръжието бе по-дълго от обичайния за Бърн стил и доста по-широко, и мъжът го носеше препасано през гърба, като дръжката му стърчеше над лявото му рамо. Обичайният му отпуснат, спокоен вид отсъстваше и Тоа Сител се досети, че графът всъщност е уплашен. В това нямаше нищо изненадващо и Тоа Сител не можеше да го обвинява. И двамата имаха достатъчно основателна причина да се страхуват.
Бърн все още бе облечен с окървавените дрехи, които бе носил пял ден, докато траеше изтощителното търсене, така и не довело до резултат. Кръвта, засъхнала в безформени петна на гърдите му, принадлежеше най-вече на онзи досаден гладиатор, чийто врат бе прерязал в жилището, макар известно количество от нея да бе изтекло от раните на неговите Котки.
За съжаление, самият той се беше отървал без драскотина.
— Не обичам да ме зяпат.
Бърн продължаваше да гледа през прозореца, а в тона му, който по принцип си беше сприхав, прозвуча опасна нотка.
Тоа Сител сви рамене.
— Извинявайте — изрече той с равен глас.
— Дръжте си очите по-далеч от мен, ако искате да ги запазите на лицето си.
Тоа Сител леко се усмихна.
— Вече се извиних.
Бърн се извърна от прозореца и в бледите му очи проблеснаха пламъци.
— Твърде лесно се извиняваш, шибано мекотело.
— Самозабравяш се — промърмори Тоа Сител. Погледът му се задържа върху Бърн, докато пръстите му небрежно галеха дръжката на намазания с отрова стилет, който носеше в привързаната към китката му кания, скрита под ръкава. — Ако Ма’елкот реши, че съм виновен, той ще ме предаде на теб. Но докато това не стане, си подбирай думите, педал.
Безцветният му глас в комбинация с думите накара Бърн да се изчерви. Тоа Сител беше повече от сигурен, че няма да оцелее при схватка с графа; допреди няколко месеца, преди да бъде издигнат в благородник, Бърн беше печално известен корсар, чиито фехтовални умения бяха легендарни. От друга страна, усещайки под пръстите си стилета, той бе доста уверен, че и Бърн няма да оцелее.
Сигурно част от увереността му се бе изписала на лицето, защото Бърн реши да не продължава спора. Той се изплю в краката на херцога върху светлия варовиков под и се върна при прозореца.
Тоа Сител сви рамене и продължи да го гледа.
Писъците постепенно достигаха кулминацията си.
Тоа Сител беше среден на ръст мъж, с невзрачен външен вид и скучно, обикновено лице, което всеки би забравил в мига щом отмести погледа си от него; само острият ум, който се криеше зад тези незабележителни очи, беше изключителен. Той служеше в Кралските очи от двайсет и три години и през това време се бе издигнал от нищо и никакъв чирак до ръководител на организацията. Роден с обикновеното име Сител, той получи правото да добави частицата пред него, след като покойният принц-регент Тоа Фелатон го направи благородник. В продължилия цяла година хаос на гражданската война, която последва убийството на принц-регента и кралицата дете, той бе успял да оцелее благодарение на това, че бе необходим на всяка от страните и не искаше власт, а само събираше ресурси и хора в организацията, която ръководеше.