Единствено той от целия Съвет на херцозите бе успял да оцелее след преврата на Ма’елкот, запазвайки живота и властта си; новият император разбираше много добре ползата от Тоа Сител. Всъщност Ма’елкот бе приел титлата император точно по съвет на Тоа Сител — неспокойните и свадливи благородници никога нямаше да приемат крал, в който няма и капка кралска кръв, но императорът беше нещо съвсем друго. Може би императорите винаги са били обикновени хора, които са управлявали с декрет, подкрепяни от верните военни сили; кой би могъл да опровергае това? Анхана нямаше императорска традиция — все пак страната беше станала империя най-вече благодарение на невероятните успехи на Ма’елкот като най-доверен генерал на Тоа Фелатон.
Тази прозрачна трансформация помогна на благородниците да усмирят васалите си. От самите тях не се очакваше да ѝ вярват; за съдействието им се грижеха усърдните Кралски очи.
Водени от Тоа Сител, Кралските очи се превърнаха от обикновена банда шпиони и информатори в пълноправна тайна полиция, с почти неограничена власт. Рядко се случваше някой херцог, граф или дори провинциален барон да се осмели да прошепне и дума за заговор, дори на собствената си жена в семейната постеля; твърдеше се, че Кралските очи могат да виждат дори през най-дебелите каменни стени.
Но само сведенията за нечий заговор не бяха достатъчни за смазването му. По традиция аристокрацията беше изградила сложна система от съюзи и кръвни връзки, за да се защити от властта на Дъбовия трон; нападението срещу един от тях щеше да доведе до мащабна гражданска война. Благодарение на тези съюзи благородниците бяха недосегаеми, докато Ма’елкот не изобрети най-гениалната си военна хитрост — актир-токар.
Всеки барон, интригантстващ срещу имперското правителство, се обявяваше за актир. Съюзниците на нещастния човечец сигурно знаеха, че обвинението е измислено, но това не можеше да им помогне по никакъв начин. Актир-токар породи такава вълна от подозрителност и страх из цялата Империя, че всеки благородник, който открито подкрепеше обвинения човек, се оказваше изправен пред бунт от собствените си селяни и немалко от въоръжените си васали. Един по един, благородниците падаха бавно, в грижливо изчислена прогресия; скоро щяха да останат само онези, които подкрепяха Ма’елкот, заедно с остатъците от другарите им, които бяха толкова уплашени, че не се осмеляваха дори да погледнат открито императора.
Тоа Сител не отговаряше само за висшата аристокрация в анханското общество; той бе начело на имперската полиция, а скоро щеше да подчини и престъпните елементи в Империята. Вече бе успял дискретно да поеме контрола над най-могъщите банди от Лабиринта и хората му бързо проникваха в останалите. Кралските очи се бяха пръснали из цялата Империя; те докладваха само на Тоа Сител и приемаха заповеди само от него. Той можеше тайно да управлява държавата, но не го правеше. Амбициите му не бяха насочени в тази посока.
Кървавочервеното слънце се плъзна зад хоризонта, оцветявайки с последните си алени лъчи твърде красивото лице на Бърн.
Писъците от Желязната стая замлъкнаха едновременно с изчезването на светлината; когато звънът на гигантската медна камбана в Храма на Проритун обяви началото на вечерния час, хълцането зад вратата бе заглушено от нов глас, чието мрачно и злобно боботене накара червата на Тоа Сител да потреперят; той не можеше да различи думите, но плътността на гласа бе достатъчна, за да го усети като пръст, който се забива във вдлъбнатината над ключицата му. Тоа Сител потрепери и се отказа да се ослушва.
На света имаше само един жив човек, от когото херцогът се страхуваше; но онези зад вратата, с които си имаше вземане-даване Ма’елкот, не бяха хора. Дори практически погледнато, не можеха да се смятат за живи.
В тишината на преддверието гласът трудно можеше да се игнорира. Тоа Сител потърка ръцете си до лактите, за да успокои настръхналите си косъмчета, и заговори отново, най-вече от желание да наруши тишината.