Над тялото на мъжа бе опъната плетена мрежа от влажни пулсиращи въжета, която висеше от дървоподобна метална решетка с пръти, завършващи с пронизващи въжетата сребърни куки… Но всъщност това не бяха въжета — въжетата не са хлъзгави от кръв и не потрепват в ритъма на бавно пулсиращо сърце.
След първоначалното секундно замайване зрението на Тоа Сител най-после се фокусира и той разбра какво вижда — въжетата бяха все още функциониращите черва на човека от олтара, издърпани пред зейналия разрез под пъпа му и окачени на сребърните куки като чревца в помещение за опушване на месо. Стомахът на херцога се сви и той се осмели да хвърли един бърз поглед настрани към Бърн, за да види реакцията му.
Бърн беше навел главата си настрани и протягаше врат, за да види по-добре.
Императорът стоеше в окултния кръг, гол до кръста като някой борец, а ръцете му бяха омазани в кръв до лактите. Очите на Ма’елкот бяха черни като облачно небе посред нощ и проблясваха съвършено равнодушно, без да излъчват нито топлина, нито хлад. Той кимна с глава към ниския диван, поставен до едната стена, и гласът му прозвуча като тътен изпод планината.
— Седнете, докато си измия ръцете.
Двамата се подчиниха, наблюдавайки как императорът се приближава до един от лениво димящите мангали. От него струеше червеникава светлина и мирис на хвойново масло, който почти успяваше да притъпи адската воня на изпражнения, която винаги висеше в стаята. Ма’елкот се загледа неподвижно и безмълвно в мангала и от него изскочи жълт пламък, който се издигна на височината на главата му. Той пъхна ръцете си в него и пламъкът около тях придоби изумруденозелен цвят; засъхналата кръв се спече, овъгли се и се обели на люспички.
Император Ма’елкот, Щитът на Проритун, Повелителят на Анхана, Защитникът на Кириш-Нар, Лъвът на Северната пустош и носител на още титли, беше най-грамадният мъж, който Тоа Сител бе виждал някога. Дори Бърн, който бе доста висок според обичайните мерки, едва стигаше до намазаната с восък брада на Ма’елкот. Разпилените му кестеняви къдрици блестяха в наситено червено от светлината на мангала и се диплеха по раменете му, които приличаха на камъни от Раздробените скали.
Императорът раздвижи ръцете си в пламъците. Бицепсите му изпъкваха като бурета, а масивните релефни мускули на гърдите му като че ли бяха изсечени от отделни скали и сглобени след това като пъзел. Докато кръвта се белеше от пръстите му, императорът се усмихна и разкри идеалните си зъби. Пламъците постепенно се отдръпнаха от ръцете му и той бързо ги отупа, изчиствайки последните остатъци от изгорялата кръв. Когато погледна отново към седналите благородници, очите му вече сияеха в наситеното синьо на лятното небе.
Императорът беше единственият човек, от когото се страхуваше Тоа Сител.
— Не си правете труда да докладвате — каза Ма’елкот. — Имам задача за двама ви.
— Вие, ъъъ… — каза Бърн, изпъна се и рязко се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Няма ли да ни накажете?
Императорът сключи вежди.
— Трябва ли? В какво сте се провинили пред мен?
— Аз, аз, ъъъ… — Той отново се закашля. — Аз не съм, но…
— Но Смешника Саймън отново избяга — довърши спокойно Ма’елкот. Той излезе от окултния кръг и се приближи до дивана. Приклекна пред Бърн и постави ръка на рамото му като баща, който ласкаво мъмри сина си. — Бърн, нима ме познаваш толкова малко? Да не съм някой маниак, че да наказвам хората си заради моите провали? Нима аз не съм с теб всеки един момент? Все още не знам какво е направил този Смешник Саймън, каква е тая магия, която още се вихри из всички нас. Щом аз не мога да пречупя или да избегна тази сила, как мога да накажа теб за твоята неспособност да го направиш?
Бърн вдигна очи към него и Тоа Сител с удивление забеляза изписаното на лицето му почти трогателно раболепие.
— Аз само… Не исках да ви разочаровам.
— И точно затова ти си моето Любимо дете — промълви с топлота Ма’елкот. — Хайде, мръднете се малко встрани. Пуснете ме да седна между вас.
Тоа Сител бързо се премести към края на дивана. Това бе една от причините да се страхува толкова много от Ма’елкот — човекът променяше настроенията си като лятна буря. В един момент те вцепенява от ужас само с един-единствен поглед от висините на своето величие, а в следващия сяда свойски до теб, както някой приятел от детинство на стълбите пред къщата ти.