Скачам на крака с акробатска ловкост, чувствайки как нещо в ранения ми корем се разкъсва. Стражът мушка с оръжието си към мен — но както лежи на земята, е бавен и за мен не е трудно да притисна длани върху плоските страни на меча му, да го изритам по китката и да му го изтръгна. Подхвърлям меча във въздуха, той се преобръща и аз го хващам за дръжката.
— Много зле, хлапе — казвам му. — Щеше да се научиш, ако беше останал жив.
Замахвам късо с меча и удрям стража над ухото, половин инч под покрития с плочки ръб на шлема. Острието не може да проникне през бронята на шапчицата, но това не ми и трябва; много добър съм с меча и един удар е достатъчен, за да пробия черепа му и да го убия.
Застивам за миг, за да успокоя дишането си и да се ориентирам в ситуацията. Кървя — отпред и отзад, където стражът ме е пробол, несъмнено и отвътре. Давам си сметка, че ми остават десет минути, преди да припадна. Може да са повече, може и по-малко — зависи какви поражения е нанесъл мечът и колко силно кървя.
За това време трябва да се спусна по осем добре охранявани етажа на двореца „Колхари“ и да се слея с тълпата в Стария град на Анхана — и то без да губя главата на принц-регента. Вече е вдигната тревога и вероятно кръвотечението ми е смъртоносно, но това не е причина да оставям главата — без нея няма да ми платят, освен това мъкненето на няколко глави няма да ме направи да изглеждам по-подозрително, отколкото в момента. С течаща по краката ми кръв не мога да блъфирам, не мога да се скрия и навсякъде ще оставям следи след себе си.
Чувам приближаващ се тропот на тичащи крака. Червеното квадратче „Изход“ отново се появява в левия горен ъгъл на полезрението ми. Е, добре. Време е да се махам.
Улавям ритъма на примигването на квадратчето и започвам да мигам в такт с него. Сервизният коридор и мъртвите мъже около мен изчезват в небитието.
2.
Когато служителката на „Моторола“ му свали шлема, очите на Хари Майкълсън застинаха широко отворени и той се озъби, щом почувства как нейният асистент бавно измъква от врата му иглата на обезболяващата инжекция. Хари вдигна ръка и се изкашля, притискайки към устата си кокалчетата на пръстите си, а жената от „Моторола“ бързо му подложи картонена чашка, в която да се изплюе. Хари се протегна бавно, така че ставите му изпукаха, и се наведе напред в симкреслото, облягайки лакти върху коленете си. Правата му тъмна коса лъщеше от пот, черните му очи бяха кървясали. Той се извърна от служителите и скри лицето в дланите си.
Девойката от „Моторола“ и асистентът ѝ го гледаха като кутренца, от което му се повдигаше.
От дълбините на необятното си кресло, облицовано с телешка кожа, Марк Вило попита:
— Е? Как беше, Хари? Как ти се струва?
Хари си пое дълбоко въздух, потърка брадата си, опипа жълтеникавия белег, пресичащ хребета на изкривения му, двукратно чупен нос, и се опита да намери сили, за да заговори. За себе си наричаше това състояние пост-Каинова гадост — разтърсващата, сякаш следкокаинова депресия, която го връхлиташе всеки път когато се върнеше на Земята, за да стане отново Хари Майкълсън. Дори днешните събития — които даже не бяха истинско Приключение, а запис с тригодишна давност — бяха достатъчни, за да отключат това усещане.
Честно казано, този път имаше нещо повече от обикновена пост-Каинова гадост. Усещаше пареща дупка във вътрешностите си — сякаш беше глътнал киселина и тя беше прогорила пътя си до кожата му, точно на мястото, където широкото острие на меча на Умника беше влязло в черния му дроб. Защо точно този куб от всички Приключения на Каин? Какво си мислеше Вило, по дяволите?
Да го доведе тук и да го прекара отново през епизод от „Слуга на Империята“ — дори и през кратък епизод, — беше изискана и изтънчена жестокост, като изстискване на лимон в посипана със сол рана. Хари чувстваше как го гризе отвътре, сякаш в онази дупка във вътрешностите му имаше малък проклет плъх.
Обикновено той успяваше да измами себе си, да се накара да повярва, че не е наистина наранен, че тази пареща болка в гърдите му, която се появяваше при мисълта за Шана, е само проблем с храносмилането, само язва. През повечето време се заставяше да повярва, че тя идва от празнотата във вътрешностите му, вместо от празнотата в живота му. Беше успял да се самозалъже — вече от месеци вярваше, че е преодолял спомена за нея.
Какво толкова? С тренировки всичко се постига.