„Успокой се — повтаряше си той отново и отново. — Това не е, като да е мъртва.“ Но всеки път сърцето му му подсказваше, че може би щеше да е по-добре, ако е мъртва. Или ако той е мъртъв.
Ако тя бе мъртва, това можеше да сложи началото на изцеляването му; ако той беше мъртъв, щеше да се освободи от болката.
Защо Вило се бавеше толкова, мамка му?
Хари мразеше чакането, винаги го беше мразил. В такива моменти не можеш да направиш нищо, освен да стоиш и да мислиш — а в живота му имаше твърде много неща, за които беше по-добре да не се мисли.
Той се огледа в търсене на нещо, което да му отвлече вниманието. Дори огледа изкуствените скали, по които се спускаха водопадите, чудейки се дали петдесетметровото изкачване по хлъзгавата повърхност може да разсее мислите му за Шана.
Това беше неговата тактика, откакто се бяха разделили — да гледа да е зает. Да се отвлича. Да не мисли за това. Тази тактика беше добра, вършеше работа, ден след ден. Понякога минаваха часове, дни, дори и седмица, без да се сети за нея.
Но той не беше толкова добър в стратегията, колкото като тактик. Печелеше всяка битка, но в дни като този не можеше да не осъзнае, че губи войната.
Дори изкачването му на скалата с водопада нямаше да му помогне; опитното му око забеляза многобройни издатъци за ръце и крака, които явно бяха сложени преднамерено. Скалата беше направена специално, за да се катерят по нея, и за Хари щеше да е по-лесно да я изкатери, отколкото за повечето хора да се качат по стълбите на сграда.
Той поклати глава с отвращение.
— Хей, Каин! — извика една от девойките, които плуваха в езерцето. — Искаш ли да дойдеш и да се позабавляваме?
В езерцето плуваха и се плискаха две от вездесъщите компаньонки на „Вило Интерконтинентал“. Дългокраки, слаби, атлетични, с перфектни зъби и даже още по-добри бюстове, тяхната работа беше да са на разположение на гостите на Бизнесмен Вило. И двете бяха зашеметяващо красиви. Хирургическите корекции бяха бонус към петгодишните им договори, след изтичането на които те щяха да бъдат свободни да си търсят късмета където пожелаят. В момента работеха за настроението на Хари, като осигуряваха съблазнителни изгледи към бедрата и задниците си и повдигаха грациозно загорелите си гърди към небето. Щеше да е много красиво, ако беше спонтанно, а не преднамерено.
Девойката, която беше повикала Хари, се плъзна зад гърба на колежката си и я прегърна; едната ѝ ръка покри гърдите на жената, а другата се плъзна по водата към чатала ѝ. Тя грациозно изви врат, за да целуне партньорката си по рамото, подканвайки госта с поглед.
Хари въздъхна. Предполагаше, че би могъл да скочи при тях; в правенето на секс с две проститутки поне имаше някаква честност. За разлика от вманиачените почитателки, на които се натъкваше на всяка крачка, тези тук бяха професионалистки. Те нямаше да се преструват, че им пука за него, нито пък той — че му пука за тях.
Няколко години по-рано със сигурност щеше да го направи. Но сега, толкова късно в живота му, след като най-накрая беше намерил някой, който го беше обичал, когото той бе обичал и с когото древният евфемизъм „правя любов“ се беше превърнал в истина, той не можеше да постъпи така. Дори не беше заинтересуван. Да изчука тези девойки, щеше да е, като да си го напъха в дупка от чеп — сложен, леко болезнен начин на мастурбация.
Облечен с елече и пояс прислужник с поднос се появи беззвучно зад Майкълсън и му предложи чаша скоч.
— Едно „Лафройг“?
Хари кимна и взе чашата.
— Как е, Каин?
Майкълсън въздъхна.
— Викайте ми Хари, става ли? Всички забравят, че си имам име.
— А, добре, ъъъ… Хари. Само исках да кажа, сещате се, че съм ви голям фен, даже, е, сещате се… ъъъ… няма значение.
— Добре.
Обаче прислужникът — Майкълсън се зачуди дали името му не беше Андре — продължаваше да стои в очакване до лакътя му. Хари бавно отпи от чашата и се загледа в плуващите момичета.
Прислужникът се изкашля и каза:
— Аз си вземам кубове с ваши записи, разбира се. Само веднъж съм бил там директно, преди няколко години, когато Биз’мен Вило ни взе всичките със себе си по време на отпуската. Беше наистина диво; не бяхме директно вас — това е наистина скъпо, — а онзи тип, Йотъри Призрака. Помпите ли го?