Не разполагахме с много време.
Вярно, че илюзията на Хала можеше да заблуди хората на Изман, да ги накарат да повярват, че Шира действително се е завърнала от царството на мъртвите, но султанът щеше да се досети на кого дължи тази неканена гостенка. Нямаше да му е нужно много време, за да съобрази, че целта не е само да насъскаме народа срещу него и синовете му. Щеше да се впусне да ни търси. Чакаше ме още работа. Трябваше да спечеля още малко време за Джин.
Из се заиздига в кръгове нагоре, докато не се озовахме над разбития купол. Джин и Маз не се виждаха никъде, бяха изчезнали в кабинета на султана. Смътно различих ръба на масата, край която някога седяхме със султана и ядяхме патицата, която убих в градините му, а той ме разпитваше и ме подтикваше да се съмнявам в Ахмед.
Сега масата беше покрита с парчета стъкло.
Като се опитах да не обръщам внимание на болката, се изправих върху гърба на Из, за да виждам пясъка.
Трудно ми беше да пазя равновесие — вятърът разпиляваше косите ми, усукваше ги около лицето ми, дърпаше дрехите ми. Поех дълбоко въздух и събрах пясъка към нас, притеглих го по-плътно. Вдигнах ръце и го дръпнах нагоре, както бих направила, ако се канех да разсея бурята. Но вместо да я оставя да се пръсне през улиците на Изман, аз я усуках в огромна вихрушка, насочена право към нас.
Пясъкът се стрелна към мен, размина се на косъм с крилата на Из и въздушното течение го издигна нагоре. Не го изпуснах дори когато Из заблъска бясно с криле, за да не се наклони. Запокитих и последното зрънце пясък, привикано от улиците на Изман, през разбития стъклен покрив, като да бе струя вода, стиснала зъби срещу агонизиращата болка. Насочих струята по коридора, водещ към покоите на султана, засипах го с пясък, препречих входа като тапа в бутилка и отрязах достъпа на стражите до Джин.
Едва тогава отхлабих хватката. Болката най-после утихна, острото пронизване се уталожи до тъпо смъдене. Отпуснах се върху гърба на Из и се приведох да разгледам творението си. Нямаше да трае вечно. Все пак беше само пясък — в крайна сметка щяха да си проправят път. Но се надявах да им отнеме достатъчно дълго време, та Джин да открие каквото търсехме. Ако онова, което търсехме, изобщо беше там.
С няколко мощни удара на крилете Из се издигна нагоре, извън обсега на куршумите. От тази височина виждах палата проснат под нас като мозайка. Войниците вече тичаха към покоите на султана. На площада хората падаха на колене, макар видението на Шира да избледняваше в съзнанието им. Дванадесетте принцове стояха като вкаменени, единият бе извадил меч, без да има срещу кого да го насочи. Други бягаха от бурята и шума на експлозията, от гигантската птица рух, която кръжеше над главите им.
В този миг зърнах самотна фигура долу, в градините на харема, вдигнала поглед към нас. Неподвижността й привлече погледа ми. Познах я веднага, дори от това разстояние, по вдигнатите коси, по извивката на раменете. Стоеше като статуя, неподвижна като абдалите, преди да скочат към жертвата си.
Лейла.
Принцесата предателка.
Глава 4
Оттук изглеждаше съвсем мъничка. Като мишка, вдигнала взор към сокол, твърде глупава, за да избяга.
Приведох се към главата на Из и му я посочих. Макар че беше в животинска форма, прекрасно ме разбра. Исках да ме свали при нея.
Но усетих как той се колебае в продължение на няколко тромави маха с крилете. Не искаше да влиза в харема. Това не беше част от плана ни. Почти чувах ироничния глас на Шазад в главата си: Защо пък не, Амани, все пак само няколко месеца се опитвахме да те измъкнем от харема. Защо да не се върнеш обратно, когато ме няма да те измъкна?
Ако бях Ахмед, щях да се вслушам в разумния й съвет. Щях да внимавам.
Но Шазад и Ахмед бяха пленени. И то именно заради Лейла. Което означаваше, че аз съм начело на въстанието, а си нямах съветник, когото да послушам.
Затова наредих гласно.
— Из, свали ме на земята.
Този път се подчини. Вкопчих се по-здраво в гърба му и той се гмурна надолу право към градините на харема.
Лейла твърде късно осъзна, че сме се насочили към нея. Връхлетяхме отгоре й, докато се опитваше да се скрие, а въздушната струя от крилете на Из я събори по гръб на земята.
Запълзя тромаво заднишком, а аз се плъзнах от перушинестия гръб на Из. Краката ми стъпиха в градината на харема за първи път, откакто бях избягала. Из прие формата на огромен син лъв и скочи отгоре й, преди тя да успее да се изправи, затисна я с предните си лапи. Лейла дори не изпищя, макар острите му като бръснач зъби да бяха едва на сантиметри от лицето й, само затвори очи. Сякаш беше готова да умре.