Усетих как посягам да се вкопча в нещо, понеже стаята като че се завъртя около мен. Ръката ми напипа глинена кана, сложена до леглото. Каната се плъзна от масичката, озова се в ръцете ми, но ни най-малко не ми помогна да си възвърна равновесието. Обзе ме гняв. Внезапен, могъщ, безразсъден гняв. Преди да се осъзная, запокитих каната през стаята и тя се разби с трясък в отсрещната стена. Излязох с гневна крачка.
Тръгнах към двора, в противоположна на кладата посока, без да зная кого търся. Може би Джин. Продължавах да го избягвам от страх да не се изкуша и да дам нему спасението, предложено от Заахир. А знаех, че не бива, знаех, че трябва да го дам на Ахмед.
Но вместо Джин, попаднах на Сам. Блъснах се право в гърдите му и той ме сграбчи за ръцете.
— Гледай, гледай. Досущ като Леофрик и Елфледа, нали? — дърдореше за любовната история, която ми беше разказал в Сази. В която накрая и двамата умират. — Срещаме се тайно в мрака… — Той млъкна, зърнал изражението ми. Усети, че не съм в настроение за шегички. — Добре ли си?
Погледнах през рамо. Близнаците стояха наблизо и ме наблюдаваха тревожно. Явно действително не изглеждах добре.
— Какво правите тук? — попитах вместо отговор.
— О, ами… — Сам отстъпи назад и пусна ръцете ми. — Рахим получи сведения от един от войниците. След като сме тръгнали оттук, бившата ми кралица, да пребъде царството й, сключила съюз с галанския цар, дано да умре от болезнена смърт и изгние в канавката дано! — За разлика от обичайно, говореше съвсем сериозно.
Значи, все пак бяха сключили съюз. След като не бяхме приели предложението на капитана, той си беше намерил друг съюзник. И сега Мираджи беше общият им враг. Сам може и да беше предал Нейно Величество, но кралицата му беше предала целия си народ с този съюз.
— Преди три дни капитан Уесткрофт и всички онези симпатяги, които искаха да ме очистят, слезли в долината да се присъединят към обсадата.
— Така че тръгваме на разузнаване — намеси се Из с обичайния си бодър тон.
Очевидно се радваше, че отново ще са на път. Близнаците мразеха да се задържат на едно място.
— Шазад каза, че трябвало да използваме всичките си преимущества — додаде Маз.
— Защо вие двамата получихте такъв хубав прякор, Синеокия бандит — а ние сме известни като „преимущества“? — възмути се Из.
— Точно така — подкрепи го Маз. — Настояваме за по-звучни прякори, нещо по-достойно за легендите.
Насилих се да се усмихна и двамата ми се ухилиха в отговор, доволни, че са ме развеселили.
Погледнах Сам.
— А ти отиваш с тях, така ли?
Близнаците нямаха нужда от придружител, за да съберат сведения за Шазад. Може би Сам се надяваше така да я впечатли — като се покаже като истински войник. Но после видях тревожното му изражение. Може и да беше на наша страна, но беше роден в Албиш. Неговите хора обсаждаха града ни. Явно искаше да види ситуацията със свои очи.
Аз също.
— Добре — пристъпих към Из. — Да вървим.
И от мен нямаха нужда, но не казаха нищо. Превърнаха се в птици pyx, а ние със Сам придърпахме шиймите върху лицата си, за да се предпазим от вятъра. Исках да видя какво ни очаква в града.
Когато стигнахме в Изман, мракът вече беше паднал, но от въздуха успявахме да видим всичко. Под отблясъците на огнения купол градът светеше в тъмното. А земите около него пламтяха като жарава.
Обсадният лагер беше изравнен със земята.
Палатките на галаните, наредени в съвършени военни редици, когато минахме покрай тях преди няколко седмици, сега бяха превърнати в димящи купчини пепел. Навярно и телата на албишите бяха сред техните. Хилядите мъже, които обграждаха стените, бяха изтребени, а земята още тръпнеше от силата, която ги бе унищожила: пълната мощ на абдалите, отприщена срещу враговете ни.
Не виждах изражението на Сам в тъмнината, но бях сигурна, че тъгува за хората си. Аз самата не бях в състояние да изцедя жал от сърцето си. Султанът ни беше враг, но поне беше разпръснал враговете на Мираджи.
Може би беше редно именно така да приключат нещата. Тази война беше между хората от пустинята. А не между хората, които искаха да си я присвоят.
Редно беше ние сами да решаваме съдбата си, не някой друг.
Чувах само пляскането на крилете на Из. Гледката под нас ми напомняше за разрухата, която Нуршам оставяше след себе си. Огън. Опустошение. Неестествена сила, дошла от джиновете, бе помела войските и унищожила всичко по пътя си.
Осмелили се бяха да опитат да заграбят властта на султана. И той им беше разкрил истинската си мощ.
Това щеше да сполети и нас, ако се изправехме пред султана, докато продължаваше да разчита на абдалите. Ако изправехме армия от хора пред армия от метал.