Щяхме да бъде изпепелени. Всички: Джин, Ахмед, Шазад, Делила, Сам, Рахим, бегълците от Сази, войниците от Илиаз, изпълнените с плаха надежда мъже и жени, които се бяха присъединили към редиците ни по пътя.
Освен ако не обезвредя силата на Ферештех. Освен ако не използвам думите, намерени от Тамид. Думи на първия език и глас, който не може да изрече лъжа. Устата, която го беше впримчила, щеше да го освободи.
Или щях да загина сама, или щяхме да загинем всички.
— Така, ето какво ще направим. — Пред Шазад беше разгърната карта на Изман. Рахим беше завзел покоите на Билал, но така и не беше останало време да ги разчистим. Затова за момента военният щаб се помещаваше в стаята на Шазад. — От тук до тук можем да стигнем за ден. — Тя посочи отбелязаното на картата място в пустинята западно от Изман. — Така ще сме далече от погледите и от обсега на града, когато падне нощта. Тук изчакваме до сутринта. Призори вие двамата отлитате на изток — посочи мен и Сам с върха на ножа си. — Влизате в тунелите и се добирате до машината. Докато се занимавате с нея, войската тръгва към града под прикритието на илюзия. Когато стената падне, султанът няма да очаква да нападнем. Първо ще превземем Портата на Икет, та да се доберем до улица „Рен", преди да успее да мобилизира войската — тя посочи една след друга улиците, на които беше израснала. — Оттук можем да завземем западните укрепления и да имаме преднина. Обучените войници ще са на първа линия, по-неопитните остават с артилерията.
— Не! — възрази Рахим. — По-добре да размесим колкото се може повече необучени новобранци между войниците.
— Рисковано е. Необучените трудно ще удържат фронта. Войниците на султана ще пробият защитата им.
— По-добре така, отколкото да пробият първата линия, а втора да няма — не се съгласи Рахим. — Войниците ни ще паднат като окосена трева.
— Предпочиташ да хвърлим необучени мъже и жени сред войниците, за да отвлекат огъня от обучените? — Шазад не повиши глас. Гневът й тлееше тихо, надълбоко.
— Не съм казал такова нещо.
— Но знаеш, че е по-вероятно те да умрат.
— Необучени са — естествено, че е по-вероятно те да умрат — отвърна Рахим, командир до мозъка на костите си.
— Достатъчно!
Ахмед вдигна ръка да ги спре и погледна към мен. Искаше да чуе какво мисля. Бях видяла града и опустошения лагер. Знаех пред какво се изправяме.
Освен това имах и дара на Заахир. Можех да реша изхода на битката още сега, като го дам на Ахмед. Тогава нямаше да има значение какво ще направим — той щеше да оживее. Щеше да оцелее дори да настане клане.
Но ако го дам на него, няма да мога да го дам на Джин.
— По-добре да послушаш Шазад — казах. — И да не хвърляш човешки тела по пътя на баща си с надеждата да го забавиш.
Защото това не бяха просто тела. Бяха нетърпеливи синове и дъщери на селски стопани, които се смееха, когато Шазад ги премяташе в прахоляка сякаш войната беше игра. Жители на пустинята, присъединили се към нас, защото им обещавахме по-добро бъдеще, а в замяна искахме единствено да пожертват живота си.
— Трябват ни още хора. — Рахим поклати глава. — Може и да успеем да спечелим битката, ако проявим огромна хитрост и имаме небивал късмет. Но аз не обичам да разчитам на късмета.
— Е, за наш късмет аз съм изключително хитра — прекъсна го Шазад.
По лицето на Сам пробяга усмивка. Откакто зърнахме опустошения лагер пред стените на Изман, не бе продумал и дума, но очевидно се забавляваше от препирнята между Шазад и Рахим.
— Ами хората в града? — обадих се аз.
Мислех за машината. Какво щеше да стане, ако действително избухне в пламъци, когато я обезвредя. Ако предсмъртната джинска енергия действително можеше да изпепелява градове и армии.
— Амани е права — съгласи се Шазад. — В града има въстаници и хора, които са ни верни.
Нямах точно това предвид, но поне ме подкрепяше.
— Не можем да пуснем слух в Изман, че пристигаме — възрази Рахим. — Ако не успеем да го изненадаме, баща ми ще ни погуби още преди да стигнем до стените.
— Но ако намерим начин да ги изведем от града, ще могат да се бият с нас — вметна Джин, разбрал мисълта на Шазад.
— Добре — кимна Ахмед. — Сам и Делила — той се обърна към двамата, — тръгвате с малък отряд към града и започвате да евакуирате. — Ясно беше защо праща тях: Сам можеше да преведе хората през тунелите, а Делила да им осигури прикритие. — Изведете колкото може повече хора. Тръгвайте.
Внезапно осъзнах, че може би за последен път се събираме всички заедно. Някои от нас нямаше да оцелеят в предстоящата битка. Вече бяхме загубили толкова много от своите.