А това беше и моята работа.
Джин отсъстваше вече три дни, когато един от съгледвачите донесе вест, че по западния склон на планината приближава войска. Не от Изман, а от нашата част на пустинята.
Рахим се впусна да готви мъжете си за бой. Навикнали бяха на схватки в гората, но никой не очакваше, че ще се наложи да се отбраняваме още преди да сме стигнали до Изман.
Ала докато надничахме от стените в прозрачния утринен въздух, пред очите ни изплува знаме. Не с цветовете на султана, а със златното слънце на Ахмед. След няколко минути се очерта първата фигура и аз осъзнах, че я познавам.
Самира, дъщерята на емира на Сарамотай. Или по-точно, на някогашния емир, когото враговете ни бяха свалили от трона и бяха го убили. Оставихме я начело на бащиния град. Очевидно ролята й подхождаше.
— Задръжте огъня! — наредих на Рахим и мъжете му, завзели позиция върху стената. — Не стреляйте.
Втурнах се към двора и преди някой да успее да ме спре, изхвърчах през портата. Ахмед и Шазад ме следваха по петите.
Когато ни наближи достатъчно, Самира бегло се поклони на Ахмед.
— Ваше Височество, научихме, че ви трябват мъже. И жени. С мен водя стотина, които не желаят да седят зад стените и да чакат враговете ни.
— Стотина — повтори тихо Шазад. — Добро начало. — А после продължи по-високо: — Как разбрахте къде сме?
— От генерал Хамад — отвърна простичко Самира.
Усетих как Шазад настръхва.
— Баща ми? — възкликна тя и това прозвуча като изречено от малко момиче.
Самира кимна.
— Мълвата, че Въстаналия принц не може да бъде убит, понеже го закрилят самите джинове, стигна и до нас, на запад. Скоро след това през града ни мина генералът и обяви, че ако някой иска да се бие за страната си, сега е последната му възможност. — Тя се усмихна на стреснатите ни физиономии. — А сега ще ни пуснете ли, или ще се наложи да превземем стените? Трябва да кажа, че в сравнение с нашите не изглеждат нищо особено.
Сарамотай не беше последният град, който се присъедини към нас. Два дни по-късно от Фахали пристигна още по-голяма група, също пратена от генерала. Гасаб се включи ден по-късно. От всички пустинни и планински градчета, до които се бе разпространила мълвата, продължаваха да прииждат доброволци. Ахмед беше жив. Въстаналия принц се бе завърнал от царството на мъртвите, за да освободи страната от чуждоземните. Понякога идваха на големи отряди, понякога един по един, но всички полагаха клетва за вярност. И в един момент решихме, че не можем да чакаме повече. Нямахме време да обучаваме новобранци. Нямахме време да търсим нови оръжия. Трябваше да тръгваме. Преди султанът да поеме към Илиаз и да пропуснем възможността да го изненадаме.
— Колко са общо? — попита Ахмед вечерта преди да се спуснем от планината.
Шазад и Рахим се спогледаха.
— Достатъчно — отсече Шазад.
— Достатъчно за какво? — попитах.
— За честна битка.
— Но баща ни не би влязъл в честна битка с нас, нали? — възкликна Ахмед.
— Не — отвърна Рахим. — Съмнявам се.
Изкачихме планината с триста мъже и жени. Слязохме с близо хиляда. Спуснахме се от Илиаз към пустинните полета, заобикалящи Изман. Вървяхме заедно към битката.
Слънцето тъкмо се бе наканило да залезе, когато стигнахме до лагера на Сам, Джин, Делила и доброволците, които бяха успели да съберат от града, скрити под илюзиите на Делила. Доброволците бяха стотици. Разпознах въстаници и привърженици, но мнозина ми бяха непознати. При все това в града оставаха твърде много хора, особено ако всичко свършеше в пламъци.
Направихме стан до техния.
Така и не видях Джин сред тълпата. Искаше ми се да го потърся, но знаех, че не бива, не и при положение че се налага да се сбогуваме. Че само на него се налагаше да се сбогува с мен. А бях положила твърде много усилия, за да се науча да не бъда такава егоистка.
Той също не ме потърси.
С падането на мрака ме повикаха при принца и Шазад за последни нареждания, преди да се хвърлим в бой.
Утре всичко щеше да приключи.
Тази мисъл вълнуваше цялата армия. Утре по същото време щяхме или да сме мъртви, или Ахмед щеше да се възкачи на престола. А ако Тамид и Лейла бяха прави, утрешната зора щеше да е последната, която щяха да видят очите ми.
Преди да пристъпя в шатрата на Ахмед, покривалото се отметна рязко и за миг плисналата отвътре светлина ме заслепи. Инстинктивно закрих очи и погледнах през пролуките между пръстите си.
Познах Джин — тъмен силует на фона на светлината от шатрата на Ахмед. Изненадан, замръзнал, стиснал покривалото в ръка. Ярката светлина скриваше изражението му. И все пак видях как свободната му ръка потрепва към мен. Като да ме сграбчи и да ме спре. Да не ми позволи да сторя онова, което трябваше да сторя.