После ръката му се дръпна. Бореше се с желанието си. С потребността да ме спре. Пръстите му се свиха в юмрук. Пусна платнището, потопи и двама ни в тъмнина и ме подмина, без да ме докосне.
Не се обърнах, само се заслушах в стъпките му, които се отдалечаваха по пясъка. Изчаках, докато вече не ги чувах, и едва тогава отметнах покривалото, за да вляза.
Когато излязох отново навън, в лагера течаха трескави приготовления. Рахим провеждаше последни обучения с войници и новобранци. Едва ли някой щеше да мигне тази нощ, след като на хоризонта се задаваше битка, а мастиленочерният внушителен силует на Изман се открояваше на фона на звездите. Надвиснал бе над осеялите пясъка палатки като бегемот над разбягали се скарабеи. Като исполинското чудовище на Унищожителката на светове от старите приказки — голямата змия, убита от Първия герой. В приказките неизменно загиваше чудовището. Но аз по-добре от всекиго знаех, че приказките и истината не вървят ръка за ръка. Шазад можеше да брои доброволците колкото си иска, но би било безкрайно дръзко от наша страна да смятаме, че ще победим — безредно множество от полуобучени, слабо въоръжени въстаници срещу могъществото на султана и неговата непобедима армия от абдали!
Изман сякаш се уголемяваше колкото повече притъмняваше, като че се срастваше с нощта. Тъмните му ръбове се сливаха с небето, докато накрая закри дори звездите, теглеше ме към себе си с дългите си сенки.
— Утре мнозина ще срещнат смъртта си.
Гласът се понесе неочаквано от тъмнината и аз се извъртях рязко. На няколко крачки от мен стоеше мъж. Виждах само силуета му на светлината от палатките, но различих униформата на Илиаз. Един от нашите. Успокоих се.
Не бях усетила колко съм се отдалечила, докато не погледнах назад. Стигнала бях средата на пътя между лагера и града, почти до ръба на илюзията на Делила. Сега видях стана отдалеко, разстлан пред мен с пъстрите си палатки между дюните, осветени от огньове и лампи. Оттук изглеждаше сякаш пустинята бе осеяна с хиляди фенери, опълчили се срещу настъпващата нощ.
— Рахим ли те прати да ме повикаш? — обърнах се към войника.
Не виждах друга причина да се е отдалечил толкова много от лагера.
Силуетът му бе странно неподвижен.
— Не, не ме е изпратил. Никой човек не ми заповядва.
Странен отговор, със странен акцент. А още по-странно бе, че бе успял да се промъкне неусетно зад мен. Пристъпих предпазливо назад, погледнах зад него, та да видя дали бих могла да го заблудя и да хукна обратно към палатките. И тогава забелязах, че в пясъка зад него няма стъпки. Издишах. Нямаше нищо странно у непознатия. Просто не беше човек.
— Заахир!
— Дъще на Бахадур. — Все още не виждах лицето му в мрака. Усещането бе неприятно. — Изглежда си захвърлила още един от даровете, които ти дадох.
— Не съм захвърляла нищо. Просто го дадох на друг. — Ако дарът на Създателя на греха беше истински, Шазад бе неуязвима. — На някого, който има нужда от него.
Заахир поклати глава, сякаш се опитваше да имитира разочаровано човешко изражение, видяно някога. Тъжен жест от същество, което не умееше да изпитва тъга.
— Не пожела да убиеш принц. Не пожела да целунеш принц. Какво ще правя с теб, дъще на Бахадур?
— Мисля, че направи достатъчно.
Той не ми обърна внимание.
— За щастие, имам още един дар за теб.
— Не искам номерата ти, Заахир.
Уморена бях. Твърде уморена, за да споря с него, да се опитвам да го надхитря в поредната му игра.
— Повярвай ми, дъще на Бахадур, този дар ти е нужен. — Той свали от ръката си пръстен и го протегна към мен. Не посегнах да го взема. Сигурна бях, че е номер, но все още не знаех какъв. — Вземи го — настоя Заахир. — Поех обет, който трябва да спазя: да ти дам каквото пожелаеш.
— И какво желая според теб?
— Искаш да живееш — отвърна простичко Заахир.
Усетих как страхът, в който от седмици се опитвах да не се вглеждам, отново ме загризва. Дори в тъмнината виждах, че се подсмихва. И двамата знаехме, че е прав. Това исках повече от всичко друго. Той завъртя пръстена, така че да улови светлината от лагера, да привлече погледа ми. Бронзов пръстен с един-единствен камък. Но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че камъкът не е нито скъпоценен, нито перла. Приличаше на къс стъкло, в чиято сърцевина се виеше струя безцветна светлина.
— Искаш да освободиш душата на Ферештех и да оцелееш. Безкрайният огън на Ферештех трябва да отиде някъде. Ала не е нужно да те изпепели. Можеш да го уловиш в този пръстен. Трябва само да счупиш стъклото, когато се приближиш достатъчно до машината. И тогава безсмъртната му сила няма да се надигне и да те превърне в пепел като насекомо на пътя на пламъка. Пръстенът ще я засмуче. Ще я погълне, както пясъкът поглъща водата. Вместо огънят да погълне теб. А ти, мой малък полуджин, ти ще живееш.