Тая работа продължаваше да ми намирисва на номер. Наслушала се бях на достатъчно приказки за джинове, за да знам, че ако звучи твърде хубаво, за да е истина, вероятно не е истина. Но беше късно да спра надеждата, избуяла в гърдите ми. Впила поглед в пръстена, усетих как тази надежда ме изкушава да посегна.
Замислих се за Заахир в Еремот. Как бе докоснал абдалите и искрата им бе угаснала. Като засмукана от по-могъщ пожар. Спомних си как бе протегнал ръка и Стената на Ашра се бе пръснала, без да остави и следа. Притежаваше власт над джинския огън, която не можех да проумея.
И беше прав. Не исках да умра. Нямаше значение колко път съм изминала през пустинята. Част от мен винаги щеше да е себично момиче от Дъстуок, твърдо решено да оцелее.
Пръстите ми се свиха около пръстена. В следващия момент, досущ като сянка, стопила се в нощта, Заахир изчезна.
А аз продължавах да стискам спасението си в шепа.
Глава 36
Не ми отне много време да намеря Джин. Палатката му беше опъната в края на лагера — колкото може по-далече от Ахмед, без да навлезе в пустинята.
Седеше със затворени очи, а от ръката му се поклащаше бутилка. Не ме чу, или поне не реагира. Дори не ме погледна, когато седнах до него. Остана така, с отметната назад глава, облегната на палатката.
— Сам ли ще си я изпиеш, или си склонен да делиш?
Очите му се отвориха рязко. Обърнах глава към него, така че да срещна погледа му. Настъпи дълго мълчание. Накрая ми подаде бутилката. Отпих и направих физиономия.
— Не можа ли да намериш нещо по-добро?
— Изкара две седмици в Илиаз и вече си познавач, а? — Тонът му беше небрежен, но очите му не се откъсваха от мен, питаха какво правя тук — Хубавият алкохол сме го скрили, за да отпразнуваме утрешната победа. — Той измъкна бутилката от ръката ми и отпи. Много неща останаха неизказани в последвалото мълчание. За мнозина от нас нямаше да има утре. Но всички се държаха, сякаш това не ни беше последната вечер. Включително и аз. — Е, Синеоки бандите… — продължи той, без да ме поглежда. — Само за да ме измъчваш ли си дошла, или има и друга причина?
— Защо? — отвърнах, като го наблюдавах внимателно. Кръвта шумеше в ушите ми. Знаех защо съм дошла. Но не знаех дали съм готова да го изрека. — Не ме ли искаш?
— Знаеш какво искам, Амани — изрече името ми с нисък, подрезгавял от емоции глас и този глас помете преструвките ми, заби желязна кука в гърдите ми и ме притегли към него.
Целували се бяхме стотици пъти. Но тази целувка беше различна. Беше като онази, първата, когато ме притисна в стената на тресящия се вагон, който сякаш всеки миг щеше да се разпадне под нозете ни, и двамата се вкопчихме в единственото, което ни се струваше достатъчно стабилно, докато влакът фучеше напред към нещо, което не разбирахме напълно. Когато всичко в мен оживя под дланите му. Когато ме превърна от искрица в лумнал пожар, а аз не можех да повярвам, че някой бе съумял да го направи.
Устните ми бръснаха неговите съвсем леко, сякаш бях кибритена клечка и исках да проверя дали ще предизвикам искра. Имаше вкус на евтин алкохол и барут, на пустинен прах и — въпреки разстоянието — на солен въздух. Онази първа целувка и всички други целувки след нея натежаха във въздуха. Отчаяните целувки, сърдитите целувки, радостните целувки. А сега и тази, беглият допир на устните ми върху неговите, неизречен въпрос.
Утре може да сме мъртви. Но може и да оцелеем. А в момента все още сме живи.
— Реших — заявих, без да отлепям устни от неговите, — че утре няма да умра. И реших, че това може да те заинтригува.
Историята бе твърде дълга, за да му я разказвам. Излишно беше да описвам случилото се между мен и Заахир. Поне засега. Усетих как издишва сякаш от раменете му се вдигна огромна тежест и в следващия миг ръцете му ме обгърнаха. Обхванаха ме цялата, притиснаха ме с всички сили към гърдите му и устата му се впи в моята.
Искрата пламна и от сухи подпалки се превърнахме в огън.
Бутилката изпадна от ръцете ми и виното се разля в пясъка. Чувствах как се разтапям в ръцете му. На този свят не съществуваше друг за мен. Плъзнах ръце под ризата му, по гърба му, нагоре по гръбнака. Впих пръсти в голата му кожа, за да го задържа до себе си. Не просто го желаех, а изпитвах мъчителна потребност от него.