Джин се изправи рязко, без да отделя устни от моите, тялото ми се вкопчи в неговото и той ме повдигна с лекота. Понякога забравях колко е силен. Олюля се напред, но краката ми така и не докоснаха пясъка. Смътно осъзнах, че сме стигнали до входа на палатката, когато гърбът ми опря в платнището. Краката ми намериха пода, колкото да пристъпя навътре.
Главата ми се удари в нещо — закачена за тавана лампа. Дръпнах се от Джин и изругах високо. Той се разсмя и разтърка удареното място.
— Добре ли си?
— Да.
Дишах учестено. Остро осъзнавах, че сме сами в тясното пространство.
— Изключително грациозна си. Това е едно от нещата, които обичам в теб, Бандите.
Той протегна ръка, за да спре люлеенето на лампата, и за секунда ме пусна. Точно колкото да поднесе клечка към маслото в лампата. Палатката се изпълни с топла мека светлина. Сега вече го виждах далеч по-ясно, отколкото в мрака отвън. Виждах наболата брада по бузите му, тъмния кичур, паднал над тъмните му очи, повдигането и отпускането на широките му рамене под бялата риза, под която се очертаваше татуировката. Познавахме се от много време, достатъчно, за да съм свикнала, но в този миг сякаш го виждах за първи път, чувствах се като омагьосана. Ръцете му посегнаха отново към мен, този път по-нежни, отметнаха косата от лицето ми, за да може да ме погледне.
— Господи, колко си красива! — прошепна.
— Не вярваш в бог — напомних му.
— В момента съм почти готов да повярвам.
Имах нужда да го докосна. Пъхнах ръце под ризата му и я избутах нагоре. Той се размърда услужливо и се опита да я изхлузи през глава, но палатката беше твърде ниска. Смъкна се на колене и ме притегли към себе си. Измъкна ризата с едно рязко движение и я захвърли настрани.
Стотици пъти го бях виждала без риза. Но сега всичко беше различно. И за първи път от случката в дюкяна в Дъстуок мъчително ясно усещах присъствието му, голотата му. Цяло едно царство от гола кожа и мастило под ръцете ми. Приведох се към него, проследих очертанията на слънцето върху сърцето му.
При допира на пръстите ми Джин издиша накъсано в косата ми. Повдигна брадичката ми и ме целуна отново, сграбчи ръба на ризата ми. Никой от нас не проговори, когато ръцете му се плъзнаха нагоре, избутвайки плата. Коремът ми се надигаше и спускаше под грубите му палци, пръстите му докоснаха ребрата ми едно по едно. Дишането ми се учести, когато палците запълзяха по-нагоре, а после с рязко движение издърпаха ризата през главата ми, разголиха кожата ми. Между тялото ми и ръцете му вече нямаше прегради.
Внезапно се смутих от уверените му движения.
— Не ти е за първи път — опитах се да се пошегувам, но вече беше късно за шеги.
Коремът му бе притиснат в моя, усещах го с всяко вдишване. Между нас вече нямаше нищо. Нито лъжи, нито преструвки, нито тайни.
— Да — отвърна той сериозно.
Проследи с палец белега на рамото ми — един от многото, оставени от леля ми. Внимаваше — внимаваше да не прекоси някоя граница, която не желаех да бъде прекосена. Срещна погледа ми съвсем открито. Както когато стояхме рамо до рамо в шатрата на Ахмед и планирахме следващата стъпка, както посред битка, когато проверявахме дали другият е невредим. Тъмните му очи ме гледаха сериозно.
— Това притеснява ли те?
Не можех да преценя — смущаваше ли ме фактът, че преди мен е имало и други момичета, по-обиграни от мен? За тази една година, откакто го познавах, Джин бе съумял да изглади острите ми ръбове. Но сега отново ги усетих да напират под кожата ми, да ме възпират.
— Теб притеснява ли те, че ми е за първи път?
Той изсумтя, изсмя се облекчено в косата ми.
— Не. — Палецът му изостави белега на рамото ми и се плъзна по линията на челюстта ми, сякаш бях непозната територия. — Но ако не… — Млъкна, търсеше подходящи думи. — Не се шегувах за хубавия алкохол. Възнамерявам да оцелееш. — Притисна устни към шията ми. — Ти и аз ще имаме и утре, и следващата нощ, и хиляди други нощи. Засега ми стига, че съм твой. — И той ме целуна нежно.
Всичко, което съм, давам на теб, и всичко, което имам, е твое. Защото не утре е денят, в който ще умрем.
Каза го с увереността на полуджин, макар да беше истински човек. Самообладанието му винаги ми действаше отрезвяващо — сякаш ме крепеше на краката ми в пясъчна буря. Сигурен беше. Сигурен беше, че ме иска. И аз бях сигурна, че го искам. Изпитвах нещо много по-силно от желание.
Притиснах се към него с усещането, че сърцето ми ще спре, ако го докосна отново. И че ще се пръсне, ако не го докосна. Долепих устни в неговите и усетих, че се усмихва.