— Твоя съм. — Проследих с устни извивката на скулите му. — Всичко, което съм, давам на теб. — Наклоних глава и устата ми се впусна да изследва ключицата му и изопнатата линия на мускулестото му рамо. — Всичко, което имам, е твое. — Ръката му се сви в юмрук върху голия ми гръб. Сякаш се опитваше да се вкопчи в нещо, да се улови за нещо. Но пръстите му намираха само кожа. Накрая прилепих устни върху татуировката му. — До смъртния ни ден.
Каквито бариери съществуваха между нас, изчезнаха безследно. Остро усещах всяка секунда, макар по-късно спомените ми да бяха твърде неясни. Сякаш бях пияна, опиянена от него. От нас двамата заедно. Спомних си дочут отнейде съвет на майка към дъщеря на сватбения й ден: затваряш очи, стискаш зъби и чакаш всичко да приключи. Но аз не исках да затворя очи. Исках да видя всичко.
Заедно се освободихме от останалите дрехи, докато не остана само кожа. Ръцете му питаха, когато не бяха сигурни. Когато се надигна над мен, зърнах татуировката върху хълбока му, онази, на която бях виждала само горния ръб, над линията на пояса му.
Звезда. Малък кръг, от който изригваше светлина от всички страни. Прокарах пръст по линията. Гърлото му издаде нисък звук, какъвто не бях чувала досега, после устните му привлякоха отново вниманието ми. Целуна ме дълбоко, страстно, докато не чух собствения си глас да мълви името му отново и отново между плитките глътки въздух. Мълвях името му като молба, като молитва. Той прошепна моето като тайна, която принадлежеше само нему. Дишането ми се накъса, превърна се в дрезгави въздишки, а пръстите ми се впиха в гърба му. Горяхме заедно в един-единствен пламък, достатъчно силен, за да се опълчим на нощта.
Докато накрая и последната пролука между телата ни изчезна.
Разтопих се в ръцете му и той в моите. Превърнахме се в пясък и прашинки и искри, а накрая в две безкрайни звезди, оплели лъчи в нощта.
Глава 37
Полуджинът и принцът
Живяло някога момче от морето, което се влюбило в девойка от пустинята.
Разбрало, че девойката е опасна, още щом я зърнало — с пистолет в ръка и без капка грижа за собствения й живот — в прашен пустинен град накрай света. Девойката била огън и барут, пръстът й не слизал от спусъка.
Разбрал, че е загазил, когато пръстите й затанцували по изрисуваните върху кожата му истории, без да знаят каква сила крият в себе си. И каква власт има над него. Разбрал го със сигурност, когато се събудил с пламнала глава, а нея я нямало. И се зарадвал, че му е дала оправдание да хукне след нея.
Разбрал го, когато прекосил пустинята от страх, че ако я загуби, сърцето му ще се разкъса на две. Разбрал го, когато все пак я изгубил, и бил готов да разкъса целия свят, за да я намери.
Но все се питал дали момче от морето и девойка от пустинята може да бъдат заедно. Страхувал се да не изгори жив или да не я удави. Но накрая спрял да се съпротивява и сам се запалил заради нея.
Глава 38
Нещо не беше наред.
Събудих се рязко, напълно убедена, че нещо става.
Когато се поразбудих, вече не бях толкова сигурна. А и в първите няколко секунди не виждах какво би могло да се обърка. Лежах в прегръдките на Джин, притисната до него, като да бяхме две части от един и същи предмет, предназначени да се напаснат една към друга. Между тялото ми и студения утринен въздух лежеше тежко одеяло, което Джин бе хвърлил отгоре ни през нощта. Главата ми почиваше върху татуировката на гърдите му. Слушах равномерния ритъм на сърцето му, а той чертаеше лениви линии по голата кожа на гърба ми под одеялото.
А после се сетих, че настъпва денят на битката.
Джин усети, че се разбуждам.
— Какво има? — промърмори уморено в косата ми.
Вдигнах глава, за да го погледна. Клепачите му тежаха, косата му беше разрошена, но очите му ме гледаха проницателно. Отдавна ли беше буден?
— Не съм сигурна — казах.
Но дори и будна, не можех да се отърся от неприятното чувство. Смътна тревога, дълбоко в корема. Сякаш се задаваше опасност, която още не можех да различа. Изправих се рязко и си ударих главата в лампата.
Изругах и разтърках глава, а Джин, изтегнат на пода, прихна да се смее.
— Имаш си нов враг. Султанът и армията му ще трябва да почакат, докато надвиеш лампата.
Изплезих му се и дръпнах одеялото, за да го увия около себе си все едно излизах от баните в Изман. Пристъпих навън. Зората тъкмо показваше румения си лик, бледорозовото небе сякаш бе възпламенило Изман на изток от нас. Но дори в дрезгавината виждах, че между нас и града се задава нещо.