Примижах, та по-добре да видя променящите се неясни очертания. Изглеждаше досущ като… Внезапно разбрах. Смътната тревога в гърдите ми не беше обикновен страх — идваше от джинската ми половина.
Втурнах се обратно в палатката, където Джин нахлузваше дрехите си. Погледна ме въпросително.
— Пясъчна буря — казах, останала без дъх. Затърсих дрехите си. — Султанът знае, че сме тук. — Намерих панталоните и ги надянах припряно под одеялото. — Използва абдалите, за да… прави го, за да ме задържи тук.
С разтреперани ръце измъкнах ризата си от купчината дрехи. Вече предвкусвах болката, която щеше да се наложи да изтърпя, за да удържа цяла пясъчна буря. А нямаше как да я удържа и едновременно с това да вляза в града. Нахлузих ризата.
Джин ме притегли към себе си.
— Успокой се! — Хладнокръвието му мигом ми подейства успокояващо. — Имаме армия и други полуджинове. Не си сама в тази битка. — Той пъхна ръце под ризата ми. — Но ще ми трябва ризата, понеже в твоята няма да се побера.
Прав беше. В бързината бях навлякла неговата и сега буквално се губех в нея. Той ме целуна, смъкна я от гърба ми и ми подхвърли моята.
Когато си в състояние да се смееш на сутринта преди решаващата битка, е много по-трудно да повярваш, че можеш да загубиш войната.
Излязох от палатката на Джин точно когато бурята ни застигна. Поех си дълбоко въздух. Пясъкът се втурна към нас, обкръжи лагера, притисна палатките. Вдигнах ръце, разперих пръсти. Бурята вече беше толкова близо, че усещах как пясъкът се надига и бръсне кожата ми.
Оттласнах го назад с всички сили.
Бурята мигом прекрати устрема си. Пясъкът се противеше, изтикан до границите на лагера. Пустинята, която обикновено ми се подчиняваше, сега се съпротивяваше. Не можех да накарам пясъка да се разпръсне, да се завърне в дюните, откъдето се беше надигнал. Откъдето войниците на султана го бяха призовали и изпратили срещу мен. Вместо това бурята вилнееше по очертанията на лагера като вихрушка, като диво животно, което обикаля клетката си и от време на време заръфваше краищата на палатките и ги караше да плющят на вятъра.
Засега устоявах.
— Господи, ето къде си била! — чух гласа на Шазад, а когато отворих очи, видях, че тича към мен заедно с Ахмед, Рахим и Сам. Лицата на всички бяха изопнати от тревога. — Видях какво се задава и хукнах да те търся, но не те намерих никъде.
Очите й се стрелнаха към Джин, застанал на входа на палатката зад мен. Чорлавите ни коси ни издаваха. Шазад ме погледна лукаво — очевидно бе разбрала, че е търсила в грешната палатка. Но мислите й бързо се върнаха към момента.
— Амани, колко време ще успееш да я удържиш?
— Не знам. — Със сигурност не и колкото абдалите. Вече усещах напрежение, усещах как подивялата буря се опитва да изхлузи нашийника си и да връхлети върху лагера. Силата, която я насочваше, идваше от машини. А аз бях от кръв и плът. — Какво ще правим? — изпъхтях.
Трябваше да отида в палата, нали такъв беше планът. Трябваше да деактивирам машината. Ако не го направех, щяхме да сме безпомощни срещу металните войници на султана. Но ако тръгнех сега, пясъкът щеше да ни залее и удави. И всичко щеше да приключи.
— Не съм сигурна — отвърна Шазад, загледана в обкръжилия ни пясък.
Зяпнахме я смаяно. Коленете ми вече се подкосяваха.
Сам се обади пръв:
— Тя наистина ли каза, че не е сигурна, или започват да ми се причуват разни неща?
— Тихо, мисля — прекъсна го Шазад.
Виждах как бясно прехвърля вариантите наум, как претегля ползите и рисковете и се опитва да прецени кой ход е най-опасен. Но не тя трябваше да реши. А Ахмед.
— Амани трябва да отиде в палата — обяви той. — Очевидно се опитват да я задържат тук, което означава, че баща ми се страхува да не се добере до машината.
— Ще загинат хора! — Едното ми коляно се огъна и Джин мигом се озова зад мен, подхвана ме. Ръцете ми трепереха. Може би беше излишно да разсъждаваме — отслабващата ми сила щеше да реши вместо нас. И все пак не смятах да се откажа толкова лесно. — Не можете да се биете в буря.
Усещах как вихрушката напира и заплашва да погълне лагера.
— Докато султанът разполага с такива сили, изобщо не сме в състояние да се бием — възрази Ахмед. — Действаме по план. Ще ви помоля всички да…
Усещането ме блъсна толкова внезапно, че се превих на две. Не беше болката, която обичайно изпитвах, когато използвах силата си, беше по-скоро като удар. Сила, която рязко се блъсна в мен и изблъска бурята от ръцете ми.
Изпуснах пясъка. Думите на Ахмед се изгубиха в напора на вихъра.
Стегнах се, облегнах се на Джин с пулсиращо от болка тяло и зачаках бурята да ни залее, да ни помете.