Но нищо такова не се случи.
Вместо това пясъкът се надигна и се заизвива като спирала високо във въздуха, нагоре към облаците. За миг увисна над главите ни като чудовищен мрачен облак, скрил слънцето, кипяща маса, която всеки момент можеше да се сгромоляса отгоре ни и да ни смачка. Понечих да я призова отново, макар да знаех, че е безнадеждно.
В следващия миг пясъкът се разпръсна и запада леко като кротък дъждец.
— Какво става? — ахнах и дръпнах шиймата нагоре, за да скрия очи от пясъка.
Другите последваха примера ми. Всички, освен Сам.
— Струва ми се, че… — Той гледаше на запад. Проследих погледа му. На хоризонта се очертаваха редици в зелени униформи. — Това е албишката армия.
Глава 39
Далеч не беше цялата албишка армия, а едва дузина мъже от някогашните стотици войници. Но дузина мъже с магически сили са по-добре от нищо.
Капитан Уесткрофт!
Посрещнахме го на границата на лагера. Водеше оцелелите от командата си. Младите войници зад него изглеждаха изтощени.
— Мислех, че сте загинали — рекох аз.
— Мнозина загинаха. — Той кимна мрачно. — Но реших, че ще е разумно да държа някои от войниците ни отделно от галаните.
Албишките полуджинове. Вярно, сключили бяха съюз с галаните, но предразсъдъците, трупани в продължение на столетия, не можеха да изчезнат само защото две кралски особи са подписали лист хартия. Галаните смятаха, че всички магии са дело на Унищожителката на светове. Албишите имаха друга вяра.
— Извадихме по-голям късмет от другите. — Капитанът печално подръпна крайчето на мустака си. — А сега ми се струва, че една малка кавалерия няма да ви е излишна, така да се каже.
Ахмед огледа замислено чуждоземеца. Знаех какво му се върти в главата. Баща му се беше издигнал на престола именно благодарение на съюз с чуждоземни. И постепенно бе предал страната на галаните и техните сили. Не биваше да допускаме същата грешка.
— Ще приемем с радост — каза накрая, — стига да следвате заповедите на генерала ми.
Той кимна към Шазад. Отказваше да повтори грешките на баща си. Ако успееше да ги накара да се присъединят към нас, но не като съюзници, а като подчинени, щяхме да се справим.
Забелязах как Шазад настръхва, готова да повдигне вежди — обичайната й реакция, когато видеха, че е жена. Но капитан Уесткрофт само кимна.
— Щом можем да изпълняваме заповедите на кралицата ни, ще се подчиним и на нейните. В крайна сметка, ако действително е генерал, значи стои над мен.
Мозъкът на Шазад работеше с бясна скорост, разплиташе плетеницата и изглаждаше нишките в строен план.
— Добре, ето какво ще направим.
Със Сам се приготвихме за нула време. Не ни трябваше много — няколко оръжия, Из във формата на птица рух, прикритие, осигурено от албишите. И спасение от смъртта, която ме чакаше на финала.
И ето че отново се събрахме в кръг с ясното съзнание, че вероятно за последен път сме всички заедно, живи.
— Започва се! — Проверих пистолета си за стотен път.
— Няма ли някой да държи реч или нещо такова? — предложи Из, заметнат с одеяло, готов да се превърне в птица.
— Подобаващо героична — добави Маз.
Около нас се носеха звуците на военен лагер, който се готви за битка. Мъже и жени се въоръжаваха, тичаха да заемат позиция, за да се изправят срещу султана и машините му. По редиците се предаваха заповеди под съпровода на глухите звуци от преметнати през рамо пушки. Чуваха се и молитви.
Войниците ни щяха да заемат отбранителна позиция, докато ние със Сам не обезвредим стената. А албишите щяха да им осигурят пясъчна буря. Вярно, не умееха да контролират пустинята, но пък властваха над ветровете, така че отдалече щеше да изглежда, че все още съм сред хората на Ахмед.
— Речите ще ги пазим за мъртвите — възрази Шазад. — Така поне казваше баща ми.
Прегърнах Ахмед, после Рахим. И двамата прошепнаха по една молитва за късмет в ухото ми.
Обърнах се към Джин. Нямаше какво да си кажем, което не си бяхме казали през нощта. Погали с палец лицето ми.
— Ще се видим съвсем скоро, Бандите. — Думите му прозвучаха като обещание. После се приведе да ме целуне.
Последна ме прегърна Шазад.
— Да се върнете живи — каза и многозначително изгледа Сам. — И двамата.
Ъгълчето на устата му трепна сякаш се канеше да изтърси някоя шега, да подметне нещо иронично, преди да се пръснем. Преди да направим всичко възможно, за да видим още една зора като онази, която разцъфваше зад гърбовете ни. Но преди да успее да каже нещо, Шазад го сграбчи за ризата, дръпна го към себе си и го целуна право в устата.