Опитваше се да е смела. И добре се справяше. Прекарала бе няколко дни сред нас, враговете й, преструвайки се, че е на наша страна, без дори да трепне. Бих могла да й се възхищавам, ако не беше наш враг.
— Из, пусни я — наредих аз.
Той се подчини, дръпна озъбената си муцуна и бавно отмести тежката си лапа от гърдите й. Щом се почувства свободна, Лейла побърза да се дръпне назад, докато раменете й не опряха в стената зад нея. Нямаше накъде да се измъкне. Дълго време мълчахме. Тя дишаше тежко и ме наблюдаваше. Сложих ръка върху пистолета, макар да не бях решила как искам да постъпя. Не бях обмислила докрай нещата, когато заповядах на Из да ни свали на земята.
— Е… — Все пак трябваше да кажа нещо. — Предполагам, че на твоя гениален ум можем да благодарим за тази… — Вдигнах поглед към огнения купол в небето, понеже не се сещах за подходяща дума, и същевременно извадих пистолета — … бъркотия.
Отворих патронника, за да проверя колко патрона имам. Цели шест. Отлично.
— Стражите на баща ми… — подхвана Лейла, а гласът й потрепери леко.
— Ако питаш мен, стражите на баща ти ще изтърчат първо да нагледат книжата му, преди да се сетят за дъщеря му.
Около нас харемът бе странно притихнал. Чуваха се единствено накъсаното дишане на Лейла и острото изщракване на патронника, когато го затворих.
При този звук тя все пак трепна. А може би трепна, когато чу истината, изречена без заобикалки.
— Няма да ме убиеш — заяви Лейла, но очите й се стрелнаха към пистолета, сякаш не беше съвсем сигурна.
Бях само с година или две по-голяма от нея, но тя изглеждаше доста по-млада. В пустинята се расте бързо. А тя беше дете на палата. Затърсих в себе си поне малко съчувствие, но не намерих нито капка за момичето, което ме беше предало. Което ми беше отнело толкова много, защото най-неразумно повярвах, че е точно толкова невинна, колкото изглежда.
— Искаш ли да се обзаложим? — насочих пистолета към главата й и Лейла цялата се сви, сякаш ако се свиеше достатъчно, нямаше да мога да я уцеля. Явно не знаеше колко добре стрелям. Все пак не стрелях. — Виж сега какво ще направим… — Опитвах се да звуча уверено, сякаш имах истински план, а не половинчата, недобре премислена идея. Сякаш не бях най-обикновено момиче от Дъстуок с пистолет в ръка, което си мислеше, че би могло да изтръгне важни сведения от умната й главица. Произходът й дотолкова превъзхождаше моя, че дори да благоволеше да погледне надолу, вероятно нямаше да ме забележи. — Ще ти задам въпрос и ще натисна спусъка. Ако кажеш истината, куршумът ще удари стената зад теб. Ако ме излъжеш, ще изгубиш малко кръв. Ясна ли съм?
Май й стана ясно, ако съдех по страха, изписан на лицето й. Нали стоеше срещу полуджин. Не можех да лъжа, а и сега не аз решавах дали куршумът ще я уцели, а тя самата. Стори ми се, че Из, все още в тяло на лъв, се размърдва неловко. Знаех какво си мисли. Че нагазвам в прекалено дълбоки води. Но вече беше твърде късно да отстъпя.
— Така — прицелих се, — как да я махнем? Тази ваша огнена завеса, с която сте захлупили града?
Лейла ме погледна право в очите.
— Не можете.
Натиснах спусъка още преди да довърши и преди да успея да помисля какво правя. Куршумът я уцели в ръката. Писъкът, който се откъсна от устата й, бе достатъчно признание. Погледнах през рамо към градината. Такъв писък нямаше да мине незабелязан. Дори в харема, където жените се бяха научили да не обръщат внимание на ужасните неща, които се случваха около тях.
— Следващия път си спомни колко боли — казах, като се обърнах към окървавената Лейла. Опитах се да преглътна напрежението и дръпнах петлето, така че следващият куршум да се плъзне на място. — Кажи ми как, иначе куршумът ще те уцели в коляното, и ако искаш пак да ходиш, ще се наложи да си направиш метален крак като на Тамид. Помниш Тамид, нали? Един мой приятел. Онзи, когото накара да повярва, че го харесваш, за да можеш да го използваш и да доведеш баща си при нас.
Лейла дишаше шумно през носа, но болката върху лицето й вече се смесваше с ярост. Така се получава, когато те прострелят.
— Не можете да я съборите — изсъска тя и побърза да продължи, преди да стрелям. — Защото още не съм измислила как. И докато не измисля, единственият начин да се отървете от нея е да спрете машината. — Имаше предвид гигантския уред, който бе построила под палата и който бе убил и пленил джина Ферештех, превърнал го бе в енергия, която да подхранва нечестивите й машини, абдалите. Значи това приспособление захранваше огромния огнен купол над града. — А за да я унищожиш, ти трябват правилните думи.