Всички смутено забиха поглед в земята. Някои вдигнаха взор към небето. Въобще всячески се стараехме да не ги гледаме.
Не можех да не й го призная — най-после го беше накарала да млъкне.
Накрая все пак се отлепиха един от друг.
— Е… — рече Сам, зачервен и непоносимо самодоволен, и прокара пръсти през щръкналата си коса. — Това е дяволски силен мотив да се върна.
Покатерихме се на гърба на Из и след няколко бързи движения на крилете му се озовахме над настъпващата армия, полетели към града.
Отгоре Изман изглеждаше различно от последния път, когато бродех из улиците му. Из се издигна над огнения купол, разпери широко сините си криле и се извиси над покривите, оставил битката зад нас.
Кацнахме на известно разстояние от Портата на Оман, най-източния вход към града. Предният път, когато излязохме от тунелите, на пътя ни се изправяше галанската армия. Сега от нея бе останал само овъглен пясък.
Спрях пред портата, като внимавах да не докосвам огнената стена. Дали щях да съумея да впрегна силата си? Ако ли не, щеше да се наложи да копаем. Призовах я между дланите си, притиснах ги една в друга пред тялото си, а после ги разтворих с рязък жест, който ме запрати на колене, превита от болка. Пясъкът се раздели, пръсна се и разчисти огромен вход. Отдолу се показа зазиданият вход към един от тунелите.
Сам стъпи върху каменната плоча и отгоре му се посипа пясък, изпуснат от ръцете ми. Пъхна внимателно крак през камъка, после го издърпа обратно. Все едно топваше пръсти в морето, за да провери дали е студено. Обърна се към мен — все още на твърдата пустинна земя — и протегна ръка.
— Може ли? — попита, сякаш ме канеше на увеселение, а не да вляза в смъртоносен капан.
Поех ръката му и стъпих върху плочата.
Той ме придърпа към себе си като за танц. Твърдият камък под краката ни започна да поддава. Усетих как подметките ми бавно проникват през него. В следващия момент пропаднахме. Имах време колкото да затая дъх и да затворя очи, преди да се гмурнем през плочата като камъни, хвърлени във вода.
Строполихме се на твърд под. Лакътят ми удари Сам в стомаха и той изохка високо. Разплетохме крайници. Тук долу беше тъмно и прохладно. Единствената светлина идеше от дълга тънка метална жица, която мъждееше в полумрака и захранваше огнената стена с джински огън. Въпреки това не виждахме добре.
Не знам колко време сме вървели. Движехме се колкото можем по-бързо, бяхме наясно, че колкото повече се бавим, толкова по-дълго хората ни на бойното поле щяха да са беззащитни.
Сам беше по-бърз от мен. Тичаше напред, русата му коса проблясваше смътно на светлината, но изведнъж залитна и се просна в полумрака. Настигнах го с няколко крачки, но той вече се изправяше.
— Добре ли си?
— Спънах се.
Заопипва в тъмното, ръката му сграбчи нещо и той го вдигна към светлината. Блестящо бронзово лице. Инстинктивно се дръпнах назад. Абдал. Или поне част от абдал. Очите гледаха празно, невиждащо. Част от машина, нищо повече, напомних си. Без искрата, която го оживяваше, без дума на първия език, гравирана в метала, за да му вдъхва живот, беше просто къс метал.
— Вече сме под палата — казах. — Наближаваме. — Протегнах ръка встрани, потърсих каменната стена. Но вместо камък пръстите ми срещнаха твърд метал. — Стените са обшити с желязо. — Гласът ми отекна зловещо между металните стени. — Султанът не си е губил времето.
На бледата светлина видях как Сам протяга ръка към каменния таван. Едва успяваше да го достигне.
— Значи сме в капан — отбеляза той твърде бодро. — Прекрасно!
— Не сме в капан — кимнах към пътеката, очертана от жицата. — Просто посоката е само една.
Оттам насетне вървяхме по-предпазливо, пристъпвахме внимателно в мътната светлина. Колкото повече напредвахме, толкова повече части от абдали намирахме. Ръце и тела от бронз и глина. Първите несполучливи експерименти. Преди Лейла да усъвършенства творенията си. Натъкнахме се на изкуствен крак като онзи, който беше направила за Тамид. А имаше и такива, които изглеждаха съвсем цели, метални човеци, отпуснати на пода като захвърлени кукли или уморени войници. Светлината танцуваше зловещо по метала.
— Сам! — Сграбчих го за ръката. — Този като че ли помръдна.
Сам погледна накъде соча.
— От светлината е — каза, но въпреки това стисна ръката ми и тръгна малко по-бързо.
Подминахме още един абдал и чух тихо бръмчене.
— Това вече не е от светлината — рекох тихо.
В същия момент абдалът се размърда.
Олюляхме се назад, а металният човек бавно се заизправя като счупена марионетка, дръпната за конците. Хукнахме напред, следвайки жицата. Докато тичахме, още едно метално тяло се пробуди. При следващото спрях и извадих ножа. С яростно движение отчупих бронзовата пластина на глезена и пронизах думата, която му даваше живот. Опитах се да изтегля ножа обратно, но той се заклещи в жиците и зъбчатите колела в крака на абдала.