Глава 40
Безименното момче
Някога, в царство отвъд морето, се родило момче без име.
От скута на майка си детето слушало разказите за синовете на великата страна, в която се родило — мъже, които си спечелили име с удивителна храброст и героизъм. И когато пораснало и станало мъж, започнало да търси име за себе си. Търсенето го отвело далече от бреговете, край които се родило, в пустинята, където и други преди него идвали с нищо, а си тръгвали с име.
Там младият момък воювал в името на друг мъж. Мъж с много имена. Блудния принц. Въстаналия принц. Възкръсналия принц.
И в името на този мъж младият момък загинал.
Някои могат да кажат, че се провалил в търсенето си. Че в родната си земя завинаги щял да остане без име. Бледото момиче, което някога обичал, можело да се сеща за него понякога в слънчев пролетен ден, в студения си каменен замък. Но никога нямало да изговори името му. Когато войната свършела и момъкът не се завърнел, близките му щели да тъгуват по изгубения си син. Но никой нямало да знае какъв е бил краят му и с годините все по-рядко щели да се питат за съдбата му.
А когато и те си отидели, името му повече нямало да се чуе в родната му земя. Майките нямало да разказват историята му на синовете и дъщерите си пред огнището. Певците нямало да съчиняват песни в негова чест. Кралицата на кралството отвъд морето никога нямало да научи, че момчето от нейния остров срещнало смъртта само, в тъмнина, в името на друг владетел.
Но не така било в пустинята.
В земята, в която паднал, хората щели да изричат с благоговение името му край лагерните огньове, ведно с имената на други герои. Децата щели да разказват легенди за смелостта му, да пляскат възторжено с ръце, щом чуят за безбройните хитрини, с които подмамвал враговете на въстанието. Да притихват, когато чуят историята за смъртта му.
Някои щели да проронят и сълзи.
Името му щяло да се помни дълго след като онези, които го познавали, на свой ред срещнели смъртта.
В пустинята момчето завинаги си спечелило име.
Глава 41
Бях сама.
Просната върху красивия мраморен под на палата. Притиснах се в плочките, сякаш можех да ги разкъсам и да протегна ръка към Сам. Да го изтегля при мен. Но вече беше късно. Сега бях сама, аз и мозайката с принцеса Хава, която се взираше в мен от стената.
Първата дъщеря на баща ми. Първото момиче, което се влюбило. Първото момиче, което умряло за любовта си.
Казаното от Сам отекна в главата ми — че всички велики любовни истории завършват със смърт — и в гърлото ми се надигна ридание. Насилих се да го преглътна. Вече нямаше връщане назад. Сам беше направил своя избор в тунела. Аз също. А и всеки миг щях да го срещна отново, в смъртта.
Изправих се с мъка — едната половина на тялото ми бе изтръпнала от болка от усилието да използвам дарбата си. Притиснах длан върху дланта на Хава, мълчаливо се помолих на сестра си за помощ през хилядите поколения, които ни деляха. Вратата поддаде под ръката ми и ме пропусна в подземието.
Първия път, когато влязох тук, беше твърде тъмно и не видях нищо. Сега подземието сияеше от светлината на машината толкова ярко, че отново не виждах почти нищо.
Закрих очи и заслизах пипнешком по стълбите. Стори ми се, че чувам гласове да ми подвикват — другите джинове, които бях подмамила тук. Но не можех да различа звуците от бръмченето на машината. Трябваше да се приближа още. Когато се озовах в подножието на стълбите, светлината стана ослепителна. Очите ми горяха дори през клепачите.
Затърсих шиймата, завързана хлабаво около шията ми. Тя се развърза с лекота в ръцете ми. Увих я около главата си, като покрих очите два пъти, така че светлината да не прогаря клепачите ми, и я завързах на възел на тила. Протегнах ръка напред и тръгнах бавно, предпазливо. Напредвах слепешком.
Бръмченето се усили и скоро вече бях толкова близо, че една от перките на огромната машина просвистя току до кожата ми. Дръпнах се рязко, свлякох се на колене и заопипвах земята, докато не открих металния кръг с пръсти.
Притиснах ги към земята.
Нащърбеното стъкло на пръстена, който така и не бях свалила от ръката си, одраска каменния под. Вече беше напълно безполезен. Сетих се какво облекчение, надежда и радост ме бяха залели вчера, когато си мислех, че има шанс да живея. Когато отидох при Джин, бях толкова сигурна, че ще видя и следващия изгрев. Щеше ли някога да ми прости, че съм умряла, след като му обещах да се върна?