Трябваше да се досетя. И двамата трябваше да се досетим. Това беше война. Ако не умреш в една битка, винаги има шанс смъртта да те застигне в следващата. Дарът на Заахир бе спасил живота ми и живота на Сам точно колкото да се изправя в следващата битка. Сам бе изгубил живота си в първата, за да спаси мен. За да мога да загина в следващата.
Ето това правехме. Оцелявахме в една битка, за да се изправим в следващата. Отново и отново до мига, в който смъртта ни застигне. И единственото, на което можехме да се надяваме, умирайки, бе, че другите след нас няма да са принудени да се бият повече. Че някой ден, някога, тази страна ще намери покой.
Не можех да чакам. С всяка изминала секунда другарите ми на бойното поле губеха битката срещу абдалите. Изрекох думите припряно, преди да съм загубила смелост. Същите, с които освободих Заахир. Изкрещях ги над грохота на машината, извисила глас в гневно предизвикателство, докато не стигнах до името на Ферештех.
Светът изригна в светлина.
Предишният блясък бе нищо в сравнение със сегашния, виждах огнената белота на безсмъртния огън дори през двойната превръзка, усещах натиск върху цялото си тяло. Горещина върху кожата. Писък в ушите.
В следващия миг светлината изчезна.
Побързах да дръпна превръзката. Не познавах смъртта, но се съмнявах, че усещането е такова. Ако бях мъртва, едва ли щях да мога да си служа с ръцете.
Постепенно различих странни цветове в ослепителната белота. Колони от синьо, червено, златисто и дузина други багри заобикаляха буйния огън, който някога бе Ферештех. Зърнах безформени фигури от пламък, наобиколили машината. Стояха около нея. Възпираха я. Пазеха ме. Пазеха целия град.
Внезапно осъзнах, че лежа по гръб и бавно отварям очи. Свистенето в ушите ми беше изчезнало. Над мен танцуваха прашинки. В устата ми имаше вкус на метал.
Надигнах се, разтреперана, на лакти. Светлината се бе променила, вече не беше ослепително бяла. Имаше познатия мек цвят на утринно слънце. Идеше от кладенеца, който минаваше през подземието и пропускаше светлината.
От Ферештех нямаше и следа. От машината също. Прашинките, които се рееха във въздуха, бяха единствените следи от нея. Тя не просто се бе разтрошила. Металът, от който бе направена, се бе превърнал отново в прах, както в планината, отдето го бяха донесли.
От Ферештех не беше останало нищо. Душата му бе избягала от затвора, направен от Лейла. И може би още тази нощ щеше да се издигне в небето, да се присъедини към останалите джинове, загинали в Първата война. Стълбовете от цветен огън, които заобикаляха машината, също изчезнаха. На тяхно място, наредени в кръг, приели човешка форма, стояха джиновете.
Бяха ме спасили.
Не смеех да помръдна. Джиновете стояха със сведени глави, а между тях зърнах и баща си Бахадур. Подът под краката им беше обгорял до черно, те мълчаха мрачно. Очаквах да изчезнат както Заахир в Сази. Вместо това един от тях обърна глава и насочи горящите си златисти очи към мен.
— Така, значи — изрече той с древен глас. — Заахир ни е изпратил убиец.
Останалите се обърнаха към мен като един и внезапно се оказах под кръстосания огън на дузина безсмъртни погледа.
— Не съм… — Трудно ми беше да говоря. Здравата се бях ударила при падането и дробовете ме боляха. — Не съм убиец.
— Казваш, че не си, но носиш оръжие — обади се един от джиновете.
Не помръдна, но усетих как въздухът под ръката ми се раздвижва и я повдига, сякаш я насочваха невидими пръсти. Всички гледаха безполезния пръстен на Заахир.
— Направихме това оръжие за Заахир — този път заговори баща ми, — когато го оковахме под планината. Обещахме му свобода, стига да се покае за постъпката си.
— Но му дадохме и друг път към свободата, ако я пожелае — намеси се друг джин. — Дадохме му този пръстен, в случай че избере смъртта. Ако в миг на отчаяние предпочете бягството, трябваше само да счупи пръстена и щеше да бъде освободен от живота.
В този миг разбрах истината с кристална яснота. Ето какво е кроял Заахир през цялото време. Да ме използва, за да си отмъсти на онези, които го бяха оковали. Да ги унищожи по същия начин, по който му бяха предложили да убие себе си. Дал ми беше оръжие, което бе в състояние да отнеме живота на безсмъртен, а сетне ме бе изпратил сред тях.
Не ме беше излъгал. Пръстенът действително щеше да ме спаси. Щеше да засмуче енергията на Ферештех, но щеше да угаси и огъня на всеки друг джин около мен. Както се беше случило с абдалите. Както щеше да се случи и с него, ако бе избрал да прекъсне безсмъртния си живот.
Планирал го е още от самото начало.
Дълго си беше играл с мен. Дал ми бе начин да спася Ахмед, но е знаел, че никога не бих отнела нечий живот с ножа му. Дал ми бе начин да спася Билал, но е знаел, че ще е твърде късно, за да използвам целувката. И едва тогава ми даде пръстена. Изчакал бе да изгубя надежда, да видя как шансовете за спасение пропадат един подир друг, та да приема последния му дар, без да задавам въпроси. Дал ми беше пръстена непосредствено пред битката, за да нямам време да се учудя на щедростта му. Да нямам време да осъзная, че ме праща срещу старите си врагове.