— Трябва да бъде наказана — каза онзи с очи като разтопено злато.
— Не знаех…
Дишах с мъка и всичко ме болеше. Бавно се опитах да се надигна на крака. Да се изправя.
— Но си знаела, че не бива да освобождаваш онзи, когото вашият вид нарича Създател на греха — обади се друг, вперил в мен яркосини очи, които ми напомняха за крилете на Из. — И си позволила да те изиграе.
— Редно е да накажем Заахир — възрази друг. Този имаше тъмнолилава, почти черна коса. — Не е нужно дъщерята на Бахадур да умира.
Баща ми мълчеше, не изрази нито съгласие, нито несъгласие.
Успях да се надигна под вперените им неестествени погледи.
— Ще постъпим, както е редно — отсече червеноок джин. — Дъщерята на Бахадур няма да умре за престъпленията на Заахир. Но все някой трябва да умре.
Насъбралите се джинове закимаха. Червеноокият погледна към Бахадур и той също кимна, съвсем леко.
— Ние сме справедливи — заговори джин с бели като пламък очи. — Ти избра да освободиш Заахир от затвора му. Сега пак ти ще избереш.
— Ще избера?
Не бях сигурна дали задавам въпрос, или просто повтарям след него. Думите излязоха от устата ми като задъхано съскане. Вярно, че джинът гореше с безброй миниатюрни искрици, но в този момент, кълна се, в мен вилнееше такъв огън, че можех да подпаля и двама ни.
Червеноокият не махна с ръка, не изрече чудновати думи, както правят уличните фокусници преди грандиозния финал на представлението си. Но въпреки това почувствах промяната във въздуха миг преди да се появят.
Един до друг, съвсем зашеметени, доведени право от бойното поле. Двама братя. Двама принцове.
Ахмед и Джин.
— Ще избереш кой да умре.
Глава 42
Щеше да ми е далеч по-лесно, ако бях някогашното себично девойче от Дъстуок.
Така бях казала неотдавна на Джин по повод друго решение. А може би решението всъщност беше едно и също. Понеже го бях взимала безброй пъти, без да го осъзная. Безброй дребни решения, които ме бяха довели до това, последното.
Когато избрах да не избягам от Фахали, за да си спася кожата. Когато избрах да не оставя Джин да умре в пустинята след ухапването на кошмара. Когато избрах да се изправя пред Нуршам. Когато избрах да оставя Шира да умре. Също и Хала. И Сам. Когато избрах да освободя Заахир.
Избор между онова, което исках да направя, и онова, което знаех, че трябва да направя. Между мен и страната ми.
— Амани! — Ахмед оглеждаше подземието с объркано изражение. — Какво става?
Джин не сваляше очи от мен.
— Ти ще избереш, дъще на Бахадур — заговори единият от джиновете, — кой от двамата ще умре днес. Ако не избереш, умират и двамата.
Някаква част от мен съзнаваше, че трябва да се моля и да негодувам, да хуля съдбата и целия свят, задето съм попаднала тук. Да охуля джиновете, задето бяха създали хората, а след това се гавреха с нас със сделки и номера, които наричаха справедливост. Джиновете, които искаха да ми отнемат повече, отколкото някога ми бяха дали.
Но не го направих. Не ругаех и не плачех, гледах втренчено устата на Ахмед, без да чувам думите му. Гледах как Джин стои съвършено, направо невъзможно неподвижно, затворил очи, осъзнал какво се случва, какво ще последва. Уж стоях в подземието, но всъщност бях безкрайно далече…
Стоях в претъпкана плевня в другия край на пустинята. Оставаше ми един куршум. Две бутилки. Двама. И двамата трябваше да живеят. Но този път нямаше да успея да се измъкна с хитрост.
Всъщност изборът беше лесен. Нищо, че решението беше най-трудното в живота ми. Защото вече не бях някогашното себично момиче.
Ахмед крещеше нещо. Опитах да се съсредоточа, да чуя думите му, които сякаш долитаха отдалече, почти заглушени от бученето в главата ми. Казваше ми да взема Джин и да се махам оттук. Да го оставя да умре.
А Джин мълчеше. Познаваше ме. Не откъсвах очи от него, когато проговорих. И макар гласът ми да беше тих като шепот, чух как отеква в подземието.
— Пуснете Ахмед.
Джин издиша рязко. Като че от облекчение.
— Не! — изтръгна се от гърдите на Ахмед. — Амани! — Хвърли се към мен, стисна ръцете ми. — Не го прави. Не си струва, има други начини…