— Ахмед… — Името излезе от устата ми като молитва, а не като молба. — Вече реших.
Сълзите се стичаха по лицето ми.
Ахмед ме погледна уплашено, пръстите му се впиха в ръцете ми.
— Но ти го обичаш! — каза тихо. — Обичаш го и трябва да го спасиш. Така правят хората с онези, които обичат, Амани. Спасяват ги.
Не, не беше така. Сам ме беше научил, че не е така. Великите любовни истории завършват със смърт. Всички истории рано или късно завършват със смърт. Просто нашата щеше да свърши малко по-рано.
Усетих как ме блъсва тежката пелена на мъката като вълна, запокитила кораб. Като пясъчна буря, която шиба стените на лагера.
— Вземам решението, което щеше да вземе и той. — Думите излизаха от устата ми с мъка. — Избора, който всеки от нас е направил. Да умрем за теб.
— Ахмед… — Джин не беше в състояние да помръдне, но можеше да говори. — Винаги съм бил готов да умра, за да те защитя. Не може да не го знаеш.
Гърдите на Ахмед се надигаха мъчително, сякаш не му стигаше въздух. Приближи се до Джин съвсем разтреперан. Сложи ръка на рамото му.
— И аз бих умрял за теб, братко. Без да се замисля.
— Знам — отвърна Джин. — Но няма да умреш.
И го прегърна. Прегърнаха се като малки деца, сякаш можеха да влеят и последната капчица сила и живот в другия.
— Сега върви и се постарай смъртта ми да не бъде напразна — измърмори Джин и го пусна.
Червеноокият джин вдигна ръце.
Видях паниката в очите на Ахмед, ужасът, че няма да успее да каже на брат си всичко, което иска да му каже.
— Джин… — Той пристъпи напред точно когато джинът свали ръце.
Ахмед внезапно изчезна, въздухът се втурна да заеме мястото му. Раменете на Джин се отпуснаха, напусна го цялата сила, в която се беше вкопчил заради Ахмед.
Обърна се към мен.
Устремих се към него и той ме притегли към себе си още щом ръцете му ме достигнаха. Притисна ме силно, така че телата ни прилепнаха едно в друго. Усетих как ме напускат и сетните сили.
— Съжалявам! — изхлипах в ризата му. — Толкова съжалявам!
— И аз съжалявам — прошепна той в косата ми, долепил устни до ухото ми. — Обещах да те науча да плуваш, а не обичам да не си изпълнявам обещанията.
Изсмях се остро, кратко, но смехът ми премина в ридание. Джин наклони главата ми назад, избърса сълзите ми с палци и се усмихна. Знаех какво си мисли. Че в душата ми все пак има малко солена вода.
— Тръгвай. Не бива да гледаш.
— Не. Няма да те оставя да умреш сам.
Той ме дръпна рязко, бурно. В целувката му нямаше нежност. Само отчаяние и гняв и страх. И ясното съзнание, че тази целувка е последна.
— Обичам те. Обичам те. Обичам те…
Вече не бях сигурна кой от двама ни говори. Шепнехме настойчиво думите в устните на другия, сякаш се опитвахме да ги запратим чак до сърцата си в последните секунди, които ни оставаха. По бузите ми се стичаха сълзи. Усещах вкуса на кръв.
Внезапно нещо ни раздели един от друг. Не ръце, а въздух. Сила по-голяма от нас. Не откъсвах очи от него, но вече не го прегръщах. Гледах го през сълзи. Отнейде се появи нож. Странно, не беше направен от желязо, а от пясък — тънко острие, направено от самата пустиня. Държеше го не друг, а Бахадур.
Баща ми ме погледна с древни безмилостни очи.
— По-добре да не гледаш, дъще. Можем да те отпратим.
— Ще остана — казах, без да свалям очи от Джин. Исках да го пия с поглед до последната секунда. — До самия край.
В следващия миг баща ми заби ножа до дръжката в корема на Джин. Имах чувството, че разрязва собствените ми вътрешности.
Глава 43
Кървях.
Кръвта мокреше ризата ми и лепнеше по ръцете ми. Пръстите ми бяха алени. Някак се бях свлякла на колене.
Осъзнавах ставащото съвсем смътно, сякаш бях потънала в сън, където всичко бе неясно и безформено.
Но болката беше истинска. Ръцете ми бяха мокри от кръв, когато ги вдигнах. Дръпнах ризата нагоре. Между ребрата ми зееше дълбок разрез, точно там, където острието се беше забило в тялото на Джин. Точно на мястото на белега от куршума. Все едно се беше отворила стара рана. С тази разлика, че раната беше съвсем прясна.
Джиновете ни гледаха любопитно. Дори и след толкова време не можеха да откъснат очи от нас, хората. От болката ни. От страданията ни. Всичко, което не бяха изпитвали, преди да ни сътворят.
— Омъжила си се за него — отбеляза сухо един от джиновете.
Не.
Думата отказа да излезе от устата ми.
Всичко, което съм, давам на теб, всичко, което притежавам, е твое.
Така и не бяхме коленичили един до друг пред празнични огньове, не бях забулила лицето си, но все пак бяхме изрекли думите. Не пред някой Свещен баща, а сами, в нощта, преплели тела в палатката на Джин.