До смъртния ни ден.
Важни бяха думите. С тези думи бях свързала животите ни. Направила ги бях истина. Вплела бях живота си в неговия. А също и смъртта.
— Дъщерите ти твърде лесно отдават сърцата си, Бахадур — обади се единият от джиновете и в гласа му се долови подигравка. — А заедно със сърцата и живота си.
И с тези думи изчезна. Дори не успях да мигна — вече го нямаше. Забравил бе за нас в момента, в който отлетя към пустинята. След него изчезна и друг джин. След него и баща ми, без да ни хвърли дори последен поглед. И още един. Един по един всичките изчезнаха от подземието, в което бяха прекарали толкова дълго като пленници.
Накрая останахме сами.
Кръвта вече беше цяла локва, топла под пръстите ми. Ръцете ми запълзяха по мраморния под, заопипваха слепешком. Нещо твърдо се уви около тях.
Джин сграбчи ръката ми. Аз се вкопчих в неговата.
Надигнах тяло, изпищях от болка и запълзях, бавно преодолях няколкото педи, които ни деляха. Притиснах с ръка раната и долепих тяло до неговото. Сплетените ни ръце останаха между телата ни.
Наместих се така, че да виждам лицето му.
Значи така щеше да свърши тази история. Възкръсналия принц Ахмед щеше да спечели войната. Когато превземеше палата, щеше да се спусне в подземията. И щеше да ни намери прегърнати в локва кръв.
Щяха да ни изгорят. И може би дори щяха да ни помнят. Не нас, а далечна, изкривена, безименна версия. Синеокия бандит и Чуждоземния принц. А не Амани и Джин.
Историите може би щяха да споменават, че сме се обичали. Но нямаше как да знаят какво е усещането да обичаш. Усещането, когато пръстите на Джин проследяват белега на ключицата ми. Как когато ме целуваше, усещах усмивката му. Нямаше как да знаят как звучи името ми от устните му. Тези истории оставаха в самите нас. И хиляди късчета от историята щяха да умрат заедно с нас.
Светът започваше да избледнява, губех съзнание. Смъртта ме теглеше. Искаше ми се да му кажа, че съжалявам. Но това не беше съвсем вярно. Че не искам да умре, че го обичам. Но това го знаеше.
Вместо това казах друго.
— Какво става? Когато умрем?
Джин не вярваше в богове. Не вярваше в рая и ада и отвъдния живот. Вярваше само в този. В настоящето.
Погали лицето ми сякаш се опитваше да го запомни.
— Мисля, че ни изгарят и се превръщаме в пепел и прах. — Прокара пръст по устните ми. — И си мисля, че до края на света моята пепел ще се опитва да се добере по-близо до твоята пепел в необятната пустиня.
От устните ми се изтръгна странен звук — ни вопъл, ни смях — и пръстите на Джин се вкопчиха в моите. Успях само да стисна неговите в отговор, а след това дойде тъмнината.
Глава 44
Младите полуджинове
Някога, в зората на далечна война — Първата война, — безсмъртните джинове създали живота. А с него дошла и смъртта. Дали на творенията си тела, които усещат болка, които умират и се пръсват като песъчинки, а сетне им вдъхнали живот с една-единствена искра от джинския огън, която някой ден щяла да угасне.
Но сред смъртните имало и такива, у които искрицата била по-силна, отколкото при другите. Тях наричали полуджинове. Мнозина вярвали, че понеже в гърдите им гори по-силен пламък, изгарят по-ярко и по-бързо от останалите.
Че всички умират твърде млади.
Принцеса Хава поела сетния си дъх на една стена над бойното поле.
Ашра Благословената поела сетния си дъх, когато се изправила срещу Унищожителката на светове, защото никой друг не се осмелил да го направи.
Имин с хилядата лица поела последния си дъх с чуждо лице — лицето, което търсела смъртта.
Хала Златното момиче поела последна глътка въздух на свобода, за да не поема хиляди глътки въздух като пленница.
Синеокия бандит поела последната си глътка въздух в подземията на един град, пламнал от огъня на войната, стиснала ръцете на мъжа, когото обичала.
А след тази последна глътка поела още една.
Глава 45
Тъмнината се разсея от внезапно лумнал огън и известно време не виждах нищо друго, освен светлина.
Мъртва бях. Смъртта не беше тъмнина и пепел и празнота, както смяташе Джин. Смъртта беше ослепително светла.
Но в следващия момент осъзнах, че различавам силует през светлината, толкова ярък, че очите ми сълзяха. Дробовете ми изгаряха за глътка въздух, усещах кръв и твърд камък под пръстите си. Вдишах стреснато. Глътка въздух, първата от много време. Изпънах тяло, закашлях се, задавих се. Светлината не беше смърт. Светлината бе слънцето, което проникваше през кладенеца в подземието на палата. Не се бях превърнала в пепел в пустинята. Намирах се точно където бях умряла. Ръцете ми още лепнеха от собствената ми кръв, лицето ми бе мокро от сълзи. Обяснението беше далеч по-прозаично. Бях Жива.